Един обикновен човек – да речем професор някакъв, бива впримчен в смъртоносна игра на мистерии и убийства. Замесена е и стабилна, привлекателна млада дама, в която има повече, отколкото изглежда на пръв поглед. И след множество преследвания и изплъзвания всичко приключва благополучно в обятията един на друг.
С подобен сюжет и вариантите му Алфред Хичкок ни караше да настръхваме. А „Шифърът” на Рон Хауърд го превръща в една протяжна прозявка. Защо така?
Можем да започнем с Том Ханкс в ролята на Робърт Лангдън – Харвардския професор по „симвология” от бестселъра на Дан Браун. Преди няколко десетилетия Кари Грант или Джими Стюард щяха на висок глас да изразяват онова, което пък ние щяхме да заучаваме от тях, като например: „Това не може да бъде!” или „Бъркате човека?” Но Ханкс е необяснимо резервиран. Изглежда сякаш му е неловко, сякаш е с пластмасова чаша на бизнесприем и копнее да е нейде другаде.
Инертността на драмата се усложнява от решението да се премахте всякакъв намек за романтичност между Лангдън и решителната Софи Нювò. Книгата завършва със страстна целувка, но филмът приключва с добродушно млясване по челото и едно „доскоро”. Одри Тату в ролята на Софи така или иначе не подхожда на Ханкс – твърде ниска, твърде привлекателна, твърде млада. Тя е направо прелестна като затъква коси зад кръглото си като на мишленце ухо, но не може да се мери с Грейс Кели. Липсва й присъщата на Хичкоковите дами невъзмутимост и като заместител тя изплюва репликите си с гърлено ръмжене, като набляга наслуки на някоя дума и се опитва да изглежда непреклонна. Както Джордж Сандерс казва на Ан Бакстър във „Всичко за Ева”: „Твърде си дребна за такъв жест.”
Макар и доволно наситен (и кървав), първият час е така изпълнен с приказки и толкова изпразнен от развитие на героите, че се влачи едва-едва. Прилича на монотонен следобед в училищна стая, където трябва да внимаваш добре, защото нещо може да ти се падне на теста. Яркият момент е режисурата, която е впечатляваща още от първоначалната сцена. Там кадрите прескачат между моменти от убийството на Сониер и лекцията на Лангдън. Но ако първото нещо, което ще заслужи похвала в едно гледане на филм, е режисурата, второто най-вероятно ще са декорите...
Филмът набира малко енергия с появата на Иън МакКелън в ролята на богатия, ексцентричен и побъркан по граала Сър Лей Тийбинг. Появата му е впечатляваща с прекрасно раздвижено и насечено слизане по стълбище, подпрян на елегантните си черни бастуни. По нещо напомня на „Голота по стълбите”, по други неща се различава, и то за добро.
Докато Тийбинг и Лангдън просвещават Софи за граала, лъсват още повече разлики между книгата и филма. В книгата всичко се върти около секса: „В древност са вярвали, че мъжът е духовно незавършен, докато не придобие телесно познание за свещената женственост.” (Това на хомосексуалистите им идва нанагорно, да не говорим пък за самия Леонардо, който в книгата бива прокламиран като „неприкрит хомосексуалист”. Като предполагаем лидер на Сионското братство, от него трябвало да се изисква да извърши ритуален секс със съпругата си [?] пред кръг маскирани набюдатели. Нищо чудно, че се е скатавал по толкова дълго в ателието си.) Предполагам, на теория една жена е също толкова незавършена, докато не опознае сексуално свещената мъжественост, макар това Браун да го е спестил в книгата си. Бих желала да не беше, за да мога да се насладя и на реакциите на феминистките организации.
Ако не друго, сексът можеше поне да поразсънва зрителите, но са го махнали от сценария. По този повод, за предполагаема причина за потулването на брака между Христос и св. Мария Магдалена вече се смята че това е щяло да бъде доказателство за Неговата „смъртност”.
Трябваше героите да ми повторят това няколко пъти от екрана, за да ми просветне какво всъщност се опитват да кажат. Идеята им изглежда беше, че ако Христос е бил женен, значи не е възкръсвал. Що за глупост? В действителност Библията не казва, че Христос никога не се е женил, макар че ако беше, това щеше да лъсне все някъде из мемоарите на християнската общност. Дори да се окажеше, че паметта на първите християни им е изневерила по отношение на тази подробност, това по никакъв начин не може да се отрази на претенциите на християните. През последните хилядолетия са идвали и са си отивали множество велики учители – и мъже, и жени, и семейното им положение почти никога не е имало значение. Онова, което прави Иисус по-различен, е че Той е нещо повече от поучителен спомен. Тъкмо напротив – Христос продължава дори и днес да се изявява на хората като неопровержимо живо присъствие. Той не престава да дава на хората доказателства от първа ръка, че е жив.
Такива преживявания, разбира се, не се случват на всеки, но на мен преди 32 години ми се случи. Бях здраво окопана на антихристиянските си позиции, когато едно особено Богоявление така ме изрина оттам, че оттогава за мен продължава да е невъзможно каквото и да било съмнение. А онези, които преживеят нещо такова, се задължават да го споделят с други. Тъкмо това сторила и св. Мария Магдалена. Тя била първият човек, видял възкръсналия Господ и незабавно възвестила новината. По тази причина е и удостоена с прозвището „равноапостолна”.
Отправната точка на филма, че църквата била разжалвала св. Мария Магдалена и укрила гроба й, е такава опашата лъжа, че лишава от движеща сила целия сценарий. Единствено тотално невежите могат да се вържат на нещо такова. Св. Мария Магдалена е толкова обичана и почитана, че и Ефес, и Прованса претендират тя да е прекарала последните си години проповядвайки сред тяхното население, а тленните й останки не само не са укрити, а се съхраняват и почитат и на двете места. Тя е увенчана с честта на велика светица, на нея са посветени църкви и манастири, изобразява се на икони и се чества с литургични песнопения. Колко невеж в историята трябва да е човек, за да не знае такива неща?
И тъй, фабулата на филма е по-голяма неразбория дори от тази на книгата. А както ми каза една приятелка, книгата била толкова антиисторическа, че тя трябвало да си я представя като фантастика от жанра алтернативна история, за да я изтърпи до края. Във филма мощите на св. Мария са „източникът на Божията власт на земята” (моля?) Още повече, когато местонахождението им станело известно, това щяло да докаже, че Иисус Христос бил смъртен (и как? А отделно пък от тази нелепост, как биха могли нейните кости да докажат, че тя изобщо се е женила? Или пък каквото и да било за въпросния „съпруг”?) Християнството щяло да бъде застрашено, понеже научните изследвания можело да установят, че някой жив човек днес е неин потомък (и какво от това? А дори и да се открият нейни потомци, какво изобщо могат да кажат изследванията за самоличността на бащата?) Християните били изкоренили по-ранната езическа вяра, която била почитала „множество мъжки божества и една божествена женственост” (за подобна религия поне аз не съм чувала, а и древният Рим е почитал толкова богини, колкото и богове). Била започнала религиозна война, като Робърт и Тийбинг са в противоречие кой я бил започнал (това естествено са езичниците в Римската империя – официалните власти изтезаваг и избиват християни в продължение на повече от триста години). Лангдън настоява пред Софи, че когато става дума за духовните реалности, „значение има какво вярваш ти” (е-е-е, дори при феичката Тинкърбел от Питър Пан трябваше поне да „плеснеш с ръце”). Но когато става дума за исторически реалности, от изключителна важност било да се разкрие обективната истина (която уж потулена истина се олюлява на кокилите на две нееднозначни отпратки в документи от стотина години и повече след Библейските евангелия). Лангдън е на мнение, че св. Мария Магдалена „би могла” да е написала евангелието, циркулиращо под нейното име (нали, също както Юда е написал „Евангелието от Юда”).
Дори и вътрешната логика на филма не е логична. Злият епископ Арингароса (Алфред Молина – насълзяващо присъствие, за разлика от Ханкс, който в случая е насълзяващо отсъствие) заявява, че когато открие доказателството, ще го унищожи. Сониер, който отговаря за доказателството, го запечатва в устройство, което при неправилна манипулация да го унищожи. Той използва последните мигове от живота си, за да пише загадки за Софи, които са някак си трудни, но не особено – нито гарантират, че единствено тя може да ги разреши, нито пък че тя изобщо ще е в състояние да го направи. В книгата както Арингароса, така и Сила (Пол Бетани) са сложни личности с някои затрогващи черти. Във филма и двамата са просто зли. И на всичко отгоре, Сила не е никакъв албинос, а „блондинка” – досущ като сърфист без тен. В един момент Софи просъсква на Сила:
- Твоят Бог не прощава на убийците. Направо ги изгаря!
(Само дето основоположното християнско учение е, че Бог безвъзмездно и напълно прощава на всички, които се покайват. Зловещ по-скоро е копнежът на богословските ревизионисти по един гневен и отмъстителен Бог.) А защо ли насилието във филма е така произволно – чак до абсурд? Когато някакъв служител по контрола на полетите се забавя да даде информоция на Фаше, той му разбива носа, поваля го и почва да го рита. Да не би Хауърд да се е притеснил, че публиката ще скучае?
Най-добре изчакайте известно време и си вземете под наем филма някоя вечер, когато сте в идеалното настроение някой конспиративен самохвалко да ви чете лекция. Междувременно, помислете върху следното: Теорията на Леонардо кара всички да приказват къде можело да бъдат костите на св. Мария Магдалена. А как пък никой не се сети да попита къде са костите на Иисус Христос?
