Мобилно меню

4.5862068965517 1 1 1 1 1 Rating 4.59 (58 Votes)
1_13.jpgШестият Църковно-народен събор завърши. Наред с всички други неща на събора обаче се открои една голяма липса. Липса толкова значима, че пред нея и най-съвършеният устав ще остане безплодна купчина изписани листове, с които никой друг освен студентите по богословие няма да се занимава. Липса със страшна притегателна сила, която гълта като черна дупка всяка добра лична или групова инициатива в нашата Църква. И в крайна сметка липса, която поставя под въпрос самата идентичност на Българската православна църква като Църква Христова. На този събор болезнено се открои липсата на съборност в БПЦ. Това едва ли е тайна за българските архиереи, които живеят тази липса като свое болезнено ежедневие и които не хранят илюзиите, споделяни от обикновените християни за братско сътрудничество между епископите. Живеейки всеки ден липсата на църква (като еклисия, общност от вярващи в Иисус Христос) и дори на обикновено човешко разбирателство, митрополитите ни отдавна са претръпнали за ужаса, който тази липса открива, отдавна не усещат ледения студ, който тя носи със себе си. Студът на ада, където всяка липса е абсолютна и където егоизмът е пуснал корени във вечността.

Като кулминационен момент в живота на нашата Църква съборът фокусира и направи видими за всички основните църковни проблеми. И открои  най-важния: центробежният разпад на Църквата. Неслучайно след края на третата сесия това беше и главното послание, което съборът изпрати към църковния народ: чрез промените в устава искаме да укрепим съборността. Не успеем ли, нямаме бъдеще като Църква, емоционално каза Американският митрополит Йосиф. Дори само поставянето на диагнозата и изричането на основния проблем е достойно за адмирации. Но оттам нататък?

Не само лоша организация беше причината първата и втората сесия на събора да преминат без делегатите да разполагат с консолидиран текст на предложенията от епархиите. Т. нар. Троянска комисия, която "пост фактум" беше излъчена от Св. Синод и натоварена с тази задача, работи постоянно с наполовина намален състав - Пловдивският митрополит Николай не уважи възложената му задача да се включи в работата й... После пък демонстрира открито неуважение към събратята си и не присъства въобще на втората сесия, вадейки си болничен лист. Единодушно сподели липсата му и неговият викарий Константийският епископ Антоний. Заболяването обаче не попречи на владиката на пътува до София по дела и дори да изнесе доклад на тема „Духовната грижа за възрастните хора” в Пловдив... Как се развивал съборът, не го интересувало, твърдят разговаряли с него синодални служители. Третата сесия напусна обиден, че не приемали предложенията му... Старозагорският митрополит Галактион пък вече две-три години бойкотира заседанията на Св. Синод заради архонтската афера и по негови си "причини". И макар и да присъства на събора, неговата епархия не изпрати нито едно предложение за промени в устава, което само по себе си е показателно за отношението му и към устава, и към живота на Църквата извън епархията му. Живописен щрих към облика на делегацията му е несподелянето на общата манастирска трапеза. Какво пък толкова - въпрос на вкус, би казал някой, но този щрих прави обособяването на Старозагорска епархия още по-видимо. Между впрочем предложения за промени в устава до Троянската комисия не направиха и от Великотърновска, Силистренска, Плевенска и Пловдивска епархии.

На богословски език – това се нарича липса на съборност и на църковно съзнание. Никакъв усет за принадлежност към едно цяло (да не говорим за едно Тяло, защото Църквата наистина е Тяло Христово), извън което никой архиерей няма своя идентичност. Напротив, силни центробежни сили заплашват да изсмучат и последните живи сили на Българската църква. Как по друг начин може да се нарече отношението на митрополит Галактион към Св. Синод и останалите епархии в страната? Само по един начин: разколническо. Неговата епархия, както се каза и на пресконференцията на Св. Синод, си е "самодостатъчна", "нито иска нещо, нито дава". Лошото е, че митрополит Галактион създаде много сериозен прецедент, което не беше санкционирано от Св. Синод и затова има основателна опасност "старозагорският синдром" да се мултиплицира в Църквата. Всички признаци, че болестта може да обвхване и съседната, най-голяма българска епархия, са налице.

Оказва се, че Църквата няма механизъм, който да спре центробежните сили. Те не са новост, а напротив - тяхното действие е абсолютно закономерно там, където липсва живият опит от живота в Духа. В годините на тоталитарния строй центробежният синдром в БПЦ беше стопиран от липсата на свобода и общата уравновиловка на всички пред всемогъщата Комунистическа партия. По един парадоксален начин Партията замести като спояващ елемент връзките на любовта в Светия Дух и БПЦ живееше в единство, макар и външно, макар и в периферията на обществото, макар и страдаща от компромиса със съвестта си. Но когато със смяната на режима изчезна и всесилната пръчка на Партията-учителка, вързаните до този момент сили на завистта, противоборството, гордостта, междуличностните конфликти и цялата друга смрад, неизчистена в покаянието, изпълзяха от църковните подземия. Свободата се оказа голямото изпитание пред християнската общност в България - тя ни беше дадена от Вседържителя, за да покаже Църквата ни истинското си лице. И като го види, да се разплаче и да пожелае да възстанови у себе си красотата на Христова невеста.

Висшите ни йерарси отдавна не са нито неофити, нито църковни идеалисти, но дори напротив. За да "оцелеят", са развили през годините един своеобразен цинизъм, който се изразява в думите: "Каквото и да видя, няма да се изненадам, нито ще ми мигне окото". А Христос иска не само "да ни мигне окото", но и да възнегодуваме, да проявим смелост, да кажем "да, да" или "не, не", когато съвестта ни го изисква. Едва ли има нещо по-пагубно за християнския ни живот от изтръпването на нашите духовни сетива. В такива условия е повече от ясно, че не можем да разчитаме на "духовни чудеса" и неочаквани обрати. Затова прави са онези йерарси, които виждат в затягането на църковната дисциплина един от пътищата към запазването на Църквата ни. Не бива да се допуска разпадането на БПЦ в множество феодални владения, водени от неприкосновени феодали и верните им васали. Този модел е смъртоносен за Христовата църква и е по-лош от открития разкол. За разколниците апостолът казва: "Излязоха от нас, за да се види, че не бяха наши". А толерирането на феодалния разпад на БПЦ само маскира проблема и е по-лош вариант от дисциплиниращата пръчка на Партията в миналото. Затова дълбоката ми надежда е, че Св. Синод ще прояви разум и инстинкт не за самосъхранение, а за съхранение на малкото, което е останало здраво в Църквата ни и няма до позволи да се смачкат като ненужна хартия решенията на Шестия Църковно-народен събор. Жалко ще бъде за трите сесии и за гостоприемството на Рилския игумен...

По ред причини в нашата Църква светилникът на Духа едва мъждука, скрит под похлупака на отделни боголюбиви души. Не че Той, по безкрайната Си милост, не се дава и на нас, християните в България, но затлачената ни църковна съвест и като личности, и като общност не Му позволява да изгради от нас Свой храм. "Прави направете пътищата Господни, изправете съвестите си и се покайте", звучи гласът на Предтечата, останал и днес глас в пустиня.

Не, не правим път на Господа в нашата Църква... Правим нови асфалтови пътища до старите обители, за да свистят по тях мерцедесите на религиозните туристи. А за Царя на славата остават заобиколните пътища в душите ни, почернени от преглътнати "да" и премълчани "не".

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xuyqc 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски