В януарския миней (т. е. „месечник“ – книгата със службите за всеки ден от месец януари) на мястото, където се дават подробностите за днешния Велик водосвет, на 5 януари, има важна бележка, срещу която е записано указанието: Зри! (Виж!). Това указание не е свързано с извършването на водоосвещението, а с ползването на осветената вода:

Известно же буди всем о святей воде, яко нецыи суть отлучающе себе от святыя воды вкушения ради, не добре творят: ибо благодати ради Божия дана бысть на освящение миру и всей твари. Темже во всяких местех, и скаредных, и всюду кропится, яже и под ногами нашими суть. И где есть сих разум, еже не пити сея? Но да увеси, яко не вкушения ради ястия нечистота в нас есть, но от скверных дел наших, очищени же от сих, пием без сомнения сию святую воду.

„И нека да бъде известно на всички за светената вода, понеже има някои, които лишават себе си от светената вода заради това, че са яли – те не постъпват добре. Защото поради Божията благодат тя ни е дадена за освещаване на света и на цялото творение. Затова (с нея) се поръсва по всички места – и по непочистените, и навсякъде, дори и по тези, които са под краката ни. И какво е основанието да не се пие от нея?! Но да знаеш, че нечистотата в нас не е поради яденето на ястия, а поради нашите скверни дела. А като се очистим от тях, нека пием без съмнение тази светена вода“.

Това указание не е случайно. То е записано в свещените богослужебни книги, защото сред хората се разпространяват най-различни, но все строги предписания: Това не! Онова не! Всъщност се оказва, че предписанията светената вода да се пие само на гладно е благочестива традиция, но не е правило. Тя може да се пие по всяко време, но винаги с вяра и благоговение.

Един материал под дата 22 декември 2014 г. на официалната страница на БПЦ-БП за пореден път поставя много въпроси от най-различен характер – от църковната идентичност на поместната ни църква до често задавания от нас въпрос: кой всъщност управлява официалната интернет-страница на БПЦ-БП?

Българската Православна Старостилна Църква осъмна със свой „синод“ – това е заглавието на въпросния материал, подписан веднъж като „Ловчанска митрополия“ и втори път – лично от името на свещ. Михаил Ковачев – Ловчанска епархия. Който и да е авторът на този текст – бил той подписаният свещеник или Ловчанската митрополия като колективно тяло, той изразява недоумението си от новината, че известната като „Българска православна старостилна църква“ щяла да сформира свой „архиерейски синод“. Без да се занимаваме с делата на въпросната разколническа фракция, която от десетилетия цепи вярващите православни християни в България, се питаме няколко неща:

В навечерието сме на Рождество Христово. Едва вчера беше Игнажден – денят на св. Игнатий Богоносец, епископ на древната Антиохия, който бил пламенен свидетел на Христовата вяра и доброволно станал мъченик, за да се разпростре тя по цялата земя. Епископ, който жертва себе си, за да помогне Църквата да продължи да спасява душите на хората. Епископ за пример на всички през следващите векове – най-вече на епископите.

Днес е 21 декември. На този ден по твърде странни „стечения на обстоятелствата” се планираше ръкополагане на един епископ на поместната Българска православна църква, който нямаше да има много общо с оня богоносен старец, пропътувал от Антиохия до Рим, за да принесе себе си в жертва. Понеже св. Игнатий вярвал и служил на Оня, Който принесе Себе Си за изкупване на греховете на всички хора по целия свят. И единствената му облага от епископството била той самият да стане жертва за Изкупителя. Да стане за пример!

След бурните събития от изминалата седмица и още по-напрегнатия вчерашен ден днес е време за размисъл и осмисляне на случилото се в нашата църква. Както при варненските събития от миналата година, така и сега тези няколко дни накараха църковното общество да излезе извън виртуалното си съществуване, в което се ограничава обсъждането на църковните проблеми, и да ги назове открито. Големият пробив от интернет-говоренето до конкретните действия и промените, които това предизвика, се дължат на три важни фактора:

1. Саможертвата на свещениците. Един съвременен светогорски монах обобщава служението на Бога в Църквата със следните думи: „Всеки служи на Бога според особеностите на своя характер и готовността си за саможертва, стига да е безкористен в действията си”. Въпреки примера за саможертва, даден ни от Иисус Христос, най-големият дефицит в църковния живот днес е готовността за саможертва – била тя малка, или голяма. Именно тази липса на жертвеност поддържа статуквото и постоянно задълбочава проблемите. Затова незабравима за всички, които бяха пред сградата на Св. Синод на 9 декември – празника Зачатие на света Анна (т. е. зачеването от св. Анна на св. Богородица), ще остане картината на свещениците, застанали в плътна редица с икони и хоругви и зад тях – мъже, жени, младежи, деца. Като образ на църквата-енория – предстоятелят и народът с него. Както във Варна, така и в София решаваща роля за успеха на начинанието – избирането на достоен епископ – имаха духовниците, свещеници и монаси. Тяхното участие беше проява на саможертва, истинска, искрена и безкористна. Те заложиха в протеста срещу недостойната кандидатура за епископ всичко (мястото си на свещеници в софийските храмове, средствата за издръжка на семействата си, благоволението на митрополита-патриарх и личното си спокойствие), но предпочетоха да останат верни на Христос и на правдата. В първите редици на молитвеното бдение бяха най-младото поколение духовници, които дадоха на своите пасоми нагледен урок за саможертва и се показаха като истински и достойни пастири, които могат да бъдат духовни водачи.

Чували ли сте определението „албански реотан” за някого, който „бавно загрява” (т. е. разбира) прости неща? И аз съм го чувал и съм го употребявал. И през последните 20-ина години все повече се срамувам, че съм го правил. Защото Албанската православна църква „мъртва беше и оживя, изгубена беше и се намери”. След четвърт век на пълна, тотална забрана на всяка религиозна дейност в тази малка страна от тоталитарния комунистически режим (от 1967 г. до промените в Източна Европа, в т. ч. и в Албания), веднага след промените вероизповеданията там се възстановиха от нищото, като „феникс от пепелта”, ако мога да употребя този образ от езическата древност. И Албанската православна църква не от последно място сред поместните православни църкви, а направо „от нищото” излезе сред първите, застана в челото на класацията (а къде сме ние, по-добре не питайте!).

Начело й беше поставен един истински мисионер, който прекара десетилетия наред в Африка, изграждайки православни енории и епархии на Александрийската патриаршия. Архимандрит, после епископ и митрополит на Гръцката православна църква, д-р Анастасий (Янулатос) беше и професор в Атинския университет, написа множество книги и статии за мисията на Православната църква сред исторически православните народи и сред народи и племена, които тепъра чуват за православната вяра. И накрая Бог го постави на този пост, където като истински апостол създаде отново Албанската православна църква. Така тази „възкресена” църква бързо задмина много от поместните православни църкви по всички показатели (говоря за положителните, не за отрицателните!). И днес наистина може основателно да се говори за „челния албански опит” в православието, колкото и за по-възрастните този израз да се свързва с комунистическото минало. Албанците изпревариха повечето църкви по ръст на броя на клириците и на новопостроените храмове, на просветната и социалната дейност сред православни и неправослани. Същевременно се развиват не на клерикалистка, а на църковно-народна основа, както показва и последният им събор. Жените и младежите са равноправни участници в управлението на църквата им, защото сам архиепископът има твърде дълъг опит от работата на международни организации и отлично знае, че без народа клирът е с вързани ръце (и ум!), че народът, а не само клирът е Църквата!