Във всички православни страни започна дискусия върху съдържанието на седемте предсъборни документа, публикувани по решение на срещата на предстоятелите на православните църкви в Шамбези през януари т. г. Единствено БПЦ все още не е публикувала превод на документите на български език, така че да се запознаят с тях всички интересуващи се у нас християни. Архиереите искат първо да приемат посланието към българските християни относно провеждането на Всеправославния събор, което обаче и досега не са направили, въпреки че самото послание по погрешка беше вече два пъти публикувано на официалната страница на Българската патриаршия.

Официалните езици на документите са три - гръцки, френски и руски, оригиналните текстове са на гръцки език. Голяма популярност в мрежата имат преводите на английски език, които обаче не са направени от гръцкия оригинал, а през руски.

При сравнение на текстовете на гръцки и руски език впечатление правят някои разлики, които не могат да се определят като стилистични, тъй като слагат различни богословски акценти, променящи крайното послание на конкретния текст.

Тук ще приведем два примера: първият от текста "За поста", а вторият от текста "За брака".

От началото на годината сред много от православните християни, снабдили се с официалното църковно каледарче за 2016 г., издание на Синодално издателство, върви мълва, че в корицата му, в иконата на св. Климент Охридски, е вграден непознат таен текст. Тези дни въпросът с крипто-посланието в корицата на каледарчето достигна и до редакционната поща на Двери. Първоначално приехме "сигнала" с лека насмешка, тъй като не е тайна, че сред нашите събратя има такива, които откриват скрити "вражески" послания на невероятни места без те реално да съществуват. Останахме обаче изненадани, когато се вгледахме в корицата на изданието, отпечатано в огромен за България тираж, и там в изображението наистина се различаваше надпис, който няма нищо общо с иконографията. Тъй като градските легенди в православна обвивка винаги са ми били любима тема, се заех лично да разнищя сигнала на читателя ни.

Богучарската епархия е епископия, подчинена част (викариатство по руската терминология) на Воронежката епархия. Била създадена през 1921 г. в трудните години след болшевишката революция в Русия. На нея Руският патриарх Тихон назначил дотогавашния Лубенски епископ Серафим (Соболев), който вече е бил в емиграция в София. Явно великият руски патриарх се е стремял да възстанови поне частично системата на църковното управление, разбита от революцията и от последвалата гражданска война в Русия. При това назначение патриархът повишава епископ Серафим в архиепископ.

Фактически архиепископ Серафим не е успял въобще да отиде в епархията си. Затова още в същата година е назначен нов архиерей - епископ Варлаам (Лазаренко), последван от епископ Владимир (с фамилмно име Горковски) и Памфил (с фамилно име Лясковски). Епархията просъществувала като викарна на Воронежката едва до 1928 г., когато я закрили и районът й преминал към новоучредената Росошанска епархия, също викариатство на Воронежката епархия. Последният богучарски епископ, Памфил, станал и пръв Росошански епископ.

В кой клас е най-подходящо да се учи История славянобългарска? Кога е най-уместно учениците да бъдат запознати с това фундаментално за българската история произведение? Този въпрос занимава вече не само Просветното министерство, но и цялото българско общество.

За съжаление, той стана актуален в условията на конфронтация, на остро обществено противопоставяне, с презумпцията, че враждебни сили пречат на нашите деца да разберат за делото на Паисий. Това измести същинския проблем на една съвсем различна плоскост и превърна цялата обществена дискусия в безплодна битка. Истинският проблем е, че знанията на българските ученици по темата и сега се изчерпват с умението да различат в изпитния тест името на Паисий и да го свържат с правилното негово произведение: История славянобългарска, а не с Една българка, например. Дали това ще стане в четвърти, шести или девети клас, няма голямо значение, нито пък „формира национална идентичност“. Факт е, че българските учебници са писани „на парче“, от специалисти в съответните области, но не от педагози и затова съдържат огромна информация, усложнена, неадекватна спрямо потребностите и възможностите на учениците в различните класове. Представени на учениците по такъв начин История славянобългарска, както и много други произведения, са „обезоръжени“ и няма никакво значение в кой клас се изучават – те си остават скучни, чужди за децата и присъстват в учебната програма само за покриване на норматива по патриотично възпитание. Така погледнато, страховете за някакво драстично орязване на програмата по литература „под чуждо влияние“ са неоснователни: „Историята“ на Паисий и сега не говори нищо на българското дете, за което не е виновно то, а фактът, че посланията и най-вече ценностите, вдъхновили св. Паисий Хилендарски да напише своя труд, са чужди на съвременното ни общество – и това не ни го налагат отвън.

Освен повод за радости и тържества, преходът от всяка стара към нова година е и естествен повод за равносметки. Правят го почти всички – политици, дейци на науката и културата, спортисти… Ще се опитаме да го направим и ние. Да видим какво беше у нас по-важното в областта на православното богословие – област, която обикновено не е във фокуса на общественото внимание, но пък която интересува всички нас, които сме посветили усилията си тъкмо на нея, следвайки вековна традиция, осветена от имената на велики наши богослови и на прославени по целия православен свят наши духовни и богословски школи от миналото.

Без излишна скромност можем да кажем, че 2015-та бе една по-скоро успешна и плодотворна година за православното богословие в България. Не че няма какво още да се желае (винаги има), но и постигнатото не е никак малко. И така, нека, без претенции за изчерпателност, се опитаме да си припомним част от най-важното, с което миналата година – белязала, впрочем, четвърт век от завръщането на богословието в системата на университетското образование и въобще от повторно предоставената му у нас свобода – си струва да се запомни и върху което си заслужава да се надгражда и занапред.

Ще структурираме този кратък преглед в три основни направления: дейности на богословските ни школи, международни прояви с участието на богослови от България и, не на последно място – книгоиздаване и въобще богословска просвета във всички нейни съвременни форми. Отново ще кажем, че този опит за равносметка няма претенции за изчерпателност, така че нека никой не се чувства засегнат, ако не намери тук едно или друго, което сам смята за най-важно. И така: ...

Вижте целия текст в „Живо предание” – тук.