Репортаж от една конференция
На символичната в новата ни история дата 10 ноември Богословският факултет в София проведе кръгла маса на тема "Държавна сигурност и Църквата". Събитието се очакваше с интерес, тъй като това е първи заявен опит от богослови да осмислят този проблем, който все още не е част от миналото на Църквата, но има своите проекции и в настоящето. Очакванията са още по-големи, тъй като предстои отварянето на досиетата на висшия клир на БПЦ и църковната общност у нас има нужда да чуе именно християнската рефлексия по тези въпроси.
В началото интересни данни изнесе Екатерина Бончева, по професия журналистка, от Комисията по разсекретяване на досиетата. Тя заяви, че до момента въпросната комисия е разсекретила досиетата на 6000 души, а в архивите й са работили 1716 души. Единици от тях обаче са имали научен интерес и са използвали сведенията за исторически и други публикации. Е. Бончева похвали декана на Богословския факултет доц. Ал. Омарчевски, че е първият ръководител на институция, която е поискала разсекретяване на досиетата на своите служители (това стана по молба на всеки отделен преподавател). Преди два месеца комисията му е връчила резултатите за 18 души, но тя няма да оповести какви са те, а оставя това на преценката на ръководството на факултета. Също преди два дни са връчени резултатите и на поисканата от Пловдивския митрополит от името на свещениците в епархията справка за досиетата на 191 свещенослужители. Според г-жа Бончева броят на свещенослужителите бил по-голям, но не всички са подписали декларации, че са съгласни да бъдат проверени, а комисията няма право да разсекретява досиета в посочения случай без съгласието на хората. Справка е направена и за сътрудниците на ДС за някои протестантски вероизповедания у нас, също по тяхно искане. Екатерина Бончева наблегна на факта, че законът за отваряне на досиетата няма лустрационен характер, а как ще бъде използвана информацията в тях зависи от личната съвест на ползващите ги.
Журналистите
Групата на журналистите сред лекторите беше представена най-напред от Христо Христов, журналист и автор на сайт, посветен на Държавна сигурност. Той говори за формирането на агентурния апарат на ДС през 40-е години в различните прослойки на обществото. Журналистът репликира на г-жа Бончева, като разказа, как още в началото на демократичните промени, през 1990 г., службите извършват чистка на архивите, за да прикрият следите на най-важните си агенти, както и най-важните материали. Унищожени са или укрити 40% от архива на ДС, а в момента комисията разсекретява само останалите 60%.
Групата на журналистите сред лекторите беше представена най-напред от Христо Христов, журналист и автор на сайт, посветен на Държавна сигурност. Той говори за формирането на агентурния апарат на ДС през 40-е години в различните прослойки на обществото. Журналистът репликира на г-жа Бончева, като разказа, как още в началото на демократичните промени, през 1990 г., службите извършват чистка на архивите, за да прикрият следите на най-важните си агенти, както и най-важните материали. Унищожени са или укрити 40% от архива на ДС, а в момента комисията разсекретява само останалите 60%. Христо Христов разказа и за двата способа на действие на офицерите от ДС да вербуват агенти: единият е на патриотична основа, тоест, когато хората се съгласяват доброволно да сътрудничат в различни сфери, а другият е чрез компромати и шантаж, когато различни компрометиращи факти са използвани като средство за натиск върху съвестта на хората.
Журналистически подход към темата избра д-р Горан Благоев, автор на предаването „Вяра и общество”. Въпреки че е доктор по история и самата му тема предполагаше исторически поглед, лекторът реши да говори само като журналист. В публицистичен дух той открои като важни за близката история на Зографския манастир темата за неговите имоти и нашумелия случай с кражбата на „История славянобългарска”. Горан Благоев беше подбрал за аудиторията извадки от пресата през последните години с различни хипотези за случая с историята на Паисий Хилендарски. Той определи като виновни за подмяната на "История славянобългарска" покойния вече проф. Михаил п. Стефанов Енев и инж. Петър Митанов, но отбеляза, че последният бил оневинен от Солунския съд. Изложението му обърка слушателите, тъй като беше заявено като исторически доклад, а Благоев сложи акцент върху своите недоказуеми хипотези за различни събития, включително и за опита за убийство на Манол Велев. Безспорно лекторът считаше като център на доклада си еднократното споменаване на името на проф. Иван Желев, чието досие беше открито неотдавна и чието основно съдържание е свързано именно с опазването на Зографския манастир, който по онова време е имало реална опасност да стане румънски. Горан Благоев отбеляза, че въпреки безспорно негативните последици от намесата на Държавна сигурност в делата на манастира – като например изпращането на неграмотни хора за монаси, които не можели да следят професионално за опазването на културното наследство на манастира, ДС все пак била изиграла през онези години положителна роля за опазването на българския характер на обителта. Без да има документални сведения за това, журналистът предположи, че Държавна сигурност е имала агенти сред монасите, тъй като без тях е било невъзможна подмяната на "История славянобългарска". Дори посочи две имена на вече покойни монаси, които няма как да се защитят. Той предположи също така, че Държавна сигурност имала роля при избора на недостатъчно грамотния йеромонах Пахомий за библиотекар на обителта. Като цяло журналистът даде негативна оценка на ролята на ДС в близката история на "Зограф", като най-горчивият й плод, според него, е ниското интелектуално ниво на братството там.Историците
Историците сред лекторите бяха представени от д-р Даниела Калканджиева, автор на книгата “Българската православна църква и държавата – 1944-1953 г.”, и дфн Момчил Методиев, който миналата година издаде фундаменталния труд „Между вярата и компромиса”, посветен на отношенията между Църквата и държавата в периода на комунизма. Двамата историци показаха, че за щастие историческата наука у нас подхожда сериозно и отговорно към тези проблеми и че те няма да останат бяло петно в българската историография. Даниела Калканджиева говори за влиянието на Москва върху българския църковен живот у нас до избора на патриарх Кирил. Тя отбеляза, че в ранния период на тоталитарния режим у нас е налице разминаване между вижданията на Москва за развитието на Българската църква и позицията на самите български власти в лицето на Трайчо Костов. Българските власти са били склонни на по-големи репресии и дори на унищожаване на Църквата, докато Москва желаела да има една подчинена и удобна за ръководене църква, чрез която да прокарва своята политика и затова настоявала за смекчаване на репресивните мерки.
Основната идея на Сталин е била Москва да измести Константинопол от позицията му на Вселенска патриаршия и с тази цел е планиран всеправославен събор през 1947 г. Заради започналата студена война обаче той не се състоял, а вместо него се провело само съвещанието през 1948 г., където идеята за превръщането на Москва във вселенска патриаршия не е било възможно да се реализира. Остава обаче целта Руската църква да стане ръководител на православните църкви в социалистическия лагер. Затова руската дипломация си поставила за цел решаване на въпроса с българската схизма, тъй като поради нея РПЦ не може да има канонично общение с БПЦ. Разменната монета за свалянето на българската схизма е ограничаването на диоцеза на БПЦ само в рамките на България, което е било и едно от основните изисквания тогава на Цариградската патриаршия.
Момчил Методиев говори за икуменическата дейност на БПЦ като приоритетен интерес на Държавна сигурност и основен мотив за контрол над академичните кадри, участващи в икуменическите контакти. Според изследователя идеологическото измерение на икуменическата дейност на БПЦ е по-важно от веровите и др. аспекти. Според архивните данни през 1980 г. Държавна сигурност отчита 12 агента в Духовната академия, 8 в Св. Синод, общо трима в църковното издателство и църковния музей. Отбелязана е липсата на агентура в Духовната семинария.Момчил Методиев се спря и на професионалната етика на хората, работещи с досиетата. Той каза, че никога не би си позволил да чете публично извадки от досиета, въпреки че е прегледал голямо количество материали, тъй като става дума за отношение към лични съдби. Неговите думи кореспондираха с въведението на г-жа Екатерина Бончева, която заяви, че е въпрос на лична съвест как и за какви цели се използват разсекретените досиета.
По иронично съвпадение обаче целият негов доклад беше съпроводен от прожекции на фотокопия от досиетата на професорите Димитър Киров и Иван Желев с нарочно подчертани от организаторите на конференцията пасажи. Прожекцията вървеше по време на доклада и на следващия участник проф. Иван Денев. Неуместното решение на организаторите разконцентрираше аудиторията, която беше заета да чете материалите, а не да слуша поканените лектори. Организаторите се бяха постарали да подберат документи, които да показват "облагодетелстването" на тогавашния специализант в Гърция Иван Димитров. Те запознаха аудиторията с всички бележки за отчетени разходи, сред които бяха наблегнали на подарените кутии шоколадови бонбони.
Богословите
С най-голям интерес се очакваха докладите на богословите, тъй като историците вече имат достатъчно известни сериозни изследвания по въпросите на Църквата през комунистическия период. В собствено църковните среди обаче липсват каквито и да е трудове по тези проблеми, включително и в средите на църковните историци. Ако тази липса обаче успешно се запълва от изследванията на светските историци, то не можем да кажем същото за богословския подход към проблема. Темата за връзките на Църквата с Държавна сигурност вече 20 години след промените не е обсъждана църковно и поради тази причина създава впечатление на тема-табу.
Богословите
С най-голям интерес се очакваха докладите на богословите, тъй като историците вече имат достатъчно известни сериозни изследвания по въпросите на Църквата през комунистическия период. В собствено църковните среди обаче липсват каквито и да е трудове по тези проблеми, включително и в средите на църковните историци. Ако тази липса обаче успешно се запълва от изследванията на светските историци, то не можем да кажем същото за богословския подход към проблема. Темата за връзките на Църквата с Държавна сигурност вече 20 години след промените не е обсъждана църковно и поради тази причина създава впечатление на тема-табу.
Първият доклад в тази група беше на проф. Иван Денев, който преди няколко години беше отстранен от факултета от своя колега с агентурно минало проф. Д. Киров с активното участие на някои от организаторите на настоящата конференция. Той говори за своето лично досие в ДС, като прочете сведения за себе си от различни колеги и студенти. С чувство за хумор опровергаваше последователно тези сведения, като разказваше различни истории за взаимоотношенията в Богословския факултет през онзи период. Докладът му беше ценен като опит да се говори за досиетата в първо лице, ед. ч., но той нямаше характер на анализ, нито претендираше да прави църковни или други изводи с обща значимост.
Следващия доклад изнесе доц. Дилян Николчев, чието заглавие беше „Агентурната дейност на ДС в Духовната академия – поглед отвътре”. Той се очакваше с нескрит интерес от аудиторията, тъй като доц. Николчев беше един от главните инициатори за провеждането на конференцията и като такъв трябваше да представи нейния основен замисъл, цел и задачи. Доц. Николчев обаче посвети целия си доклад единствено на личността на проф. Иван Желев, който внимателно и спокойно го изслуша в залата. За разлика от предишните лектори, които подчертаваха необходимостта от професионална етика в боравеното с чужди досиета, доц. Николчев показа, че богословите имат различно разбиране за професионален морал. Той започна с извинението, че „не иска да персонифицира проблема”, но това се налагало от обстоятелствата. След което доц. Николчев започна да чете извадки от досието на своя колега, които аудиторията всъщност вече познаваше от прожекциите по време на докладите на предишните лектори. Той обаче придружаваше цитатите със свои морални оценки, като емоционалният градус в изказването му се повиши дотам, че премина в даването само на морални оценки и в пламенно клеймене. Смаяната аудитория разбра, че неговият някогашен преподавател и сегашен колега бил извършил, според докладчика, множество грехове като лъжа, сребролюбие, клеветничество, симония, кражба на манастирско имущество, шпионаж, вероотстъпничество, богохулство... и още стотици, които не се побирали на страниците на доклада му. Изказването му предизвика още по-тягостно впечатление, тъй като за всички беше видно, че той говори просто „от пълнотата на сърцето си”.
По този начин обаче в качеството си на организатор на конференцията доц. Николчев показа как той вижда замисъла на кръглата маса: като възможност да се извадят на най-висок форум личните конфликти между преподавателите и да се даде „морално предимство” на едните спрямо другите.
В доклада липсваше какъвто и да е опит за богословско осмисляне на случилото се, липсваше и интерес към досиетата и дейността на други преподаватели, с изключение на няколко примера и заключителни думи за досието на проф. Д. Киров, който демонстрирал „откровен атеизъм”.
Изложението на доц. Николчев остави у слушателите тъжното усещане, че богословските среди не са готови да обговорят църковно проблема за досиетата, а гледат на тях като на възможност за устройване на другарски съд – напълно в стила на недалечното минало, от което всички на думи се разграничават.
Последният богослов, който взе отношение към проблема, беше д-р Павел Павлов. На него, както и на други участници, се наложи да съкрати своя доклад и да отбележи само основните моменти в него поради просрочването на времето в програмата. Той се опита да заглади впечатлението от доклада на своя колега, като даде липсващото „философско” и „богословско” осмисляне на проблема за сътрудничеството с Държавна сигурност. Неговата основна теза беше, че зависимостта от службите бил всъщност не само морален, богословски, но и онтологичен проблем. Зависимостта от службите руши общността – било то академичната или църковната - и поради тази причина е еклезиологичен проблем. Освобождаването от тази зависимост П. Павлов вижда като възможност за възстановавяне на честта на Богословския факултет, реалибитация на жертвите на репресиите и освобождаване от тъмните сенки на миналото. Според лектора освобождаването от тази зависимост може да стане чрез искането на публична прошка от хората с досиета.
Неговото изказване обаче не можа да заличи яркото впечатление за лична неприязън и непоносимост между преподавателите, което създаде колегата му доц. Николчев. Лекторът не даде убедителни предложения как на този фон да се възстанови богословската общност, разбирана във възвишения еклезиологичен смисъл. Създаде се основателното впечатление, че единствената реална възможност за „възстановяване на общността” е остракизмът (отстраняването на някого - б. р.). Но е самопонятно, че този подход не би могъл да бъде църковният отговор на този проблем. Причина е може би фактът, че лекторът не разгледа и други форми на зависимости, които са много актуални днес и които имат не по-малко разрушително влияние върху общността – църковна, колегиална и чисто човешка и поради тази причина също имат онтологични измерения.
Проф. Калин Янакиев
Конференцията беше към края си, без да излъчи ясно послание за християнски и църковен поглед към темата, което очакваха всички присъстващи. То дойде от проф. Калин Янакиев, известен интелектуалец и преподавател по философия в Софийския университет. Проф. Калин Янакиев единствен от всички говорили преди него спомена, че в тази зала са се събрали хора, които са преди всичко християни. Той започна изложението си с недоумението в качеството на какъв е поканен от организаторите и какво точно очакват от него. Той заяви, че не се е ровил в архиви и чужди досиета и дори към доносите за самия него, каквито знае, че съществуват; не е проявявал интерес и затова не може да забавлява аудиторията с интересни документи. Проф. Янакиев обаче предложи на присъстващите „да мислим като християни” и представи своята гледна точка към въпросите за вината, свободата на волята и отговорността, която се очакваше да доминира в докладите на богословите.
Проф. Янакиев започна с човешката склонност към вършенето на зло сред грехопадението, която е присъща на всички ни. След греха на прародителите човекът върши доброто с усилие на волята, а злото с лекота. Но той се разграничи от мнението на либералния историцизъм, който твърди, че волята на човека е подвластна на историческите обстоятелства и че човек принадлежи на своето историческо време, което предопределя избора му, а не на себе си и на своята воля. Пренесен към темата за досиетата, този мироглед дава основание на всички сътрудници на тайните служби да оправдават избора си с епохата, която го предопределяла. Според него обаче Божията благодат е тази, която във всяко време и при всякакви исторически обстоятелства действа и ни учи да разграничаваме кое е добро и кое зло и по този начин да вършим избора си.
Неговото изказване обаче не можа да заличи яркото впечатление за лична неприязън и непоносимост между преподавателите, което създаде колегата му доц. Николчев. Лекторът не даде убедителни предложения как на този фон да се възстанови богословската общност, разбирана във възвишения еклезиологичен смисъл. Създаде се основателното впечатление, че единствената реална възможност за „възстановяване на общността” е остракизмът (отстраняването на някого - б. р.). Но е самопонятно, че този подход не би могъл да бъде църковният отговор на този проблем. Причина е може би фактът, че лекторът не разгледа и други форми на зависимости, които са много актуални днес и които имат не по-малко разрушително влияние върху общността – църковна, колегиална и чисто човешка и поради тази причина също имат онтологични измерения.
Проф. Калин ЯнакиевКонференцията беше към края си, без да излъчи ясно послание за християнски и църковен поглед към темата, което очакваха всички присъстващи. То дойде от проф. Калин Янакиев, известен интелектуалец и преподавател по философия в Софийския университет. Проф. Калин Янакиев единствен от всички говорили преди него спомена, че в тази зала са се събрали хора, които са преди всичко християни. Той започна изложението си с недоумението в качеството на какъв е поканен от организаторите и какво точно очакват от него. Той заяви, че не се е ровил в архиви и чужди досиета и дори към доносите за самия него, каквито знае, че съществуват; не е проявявал интерес и затова не може да забавлява аудиторията с интересни документи. Проф. Янакиев обаче предложи на присъстващите „да мислим като християни” и представи своята гледна точка към въпросите за вината, свободата на волята и отговорността, която се очакваше да доминира в докладите на богословите.
Проф. Янакиев започна с човешката склонност към вършенето на зло сред грехопадението, която е присъща на всички ни. След греха на прародителите човекът върши доброто с усилие на волята, а злото с лекота. Но той се разграничи от мнението на либералния историцизъм, който твърди, че волята на човека е подвластна на историческите обстоятелства и че човек принадлежи на своето историческо време, което предопределя избора му, а не на себе си и на своята воля. Пренесен към темата за досиетата, този мироглед дава основание на всички сътрудници на тайните служби да оправдават избора си с епохата, която го предопределяла. Според него обаче Божията благодат е тази, която във всяко време и при всякакви исторически обстоятелства действа и ни учи да разграничаваме кое е добро и кое зло и по този начин да вършим избора си.
Проф. Янакиев каза, че вижда църковното решение на проблема с агентурното минало в покаянието – не само сакраментално, но и публично. Откритото заявяване на неправилния избор в миналото освобождава човека, тъй като показва, че изборът му в миналото вече не го изразява и той е свободен от него.
Той обаче предложи интересен поглед за причините, поради които това „покаяние” не се случва. Те може да бъдат далеч не само личното нежелание на човека да извърши такъв акт. Но и атмосферата, в която той е заобиколен. Калин Янакиев използва израза „щампован”, за да опише ситуация, когато на човека вече му е сложен етикет, той е заклеймен. Нека помислим, призова той присъстващите, дали наистина всички желаят покаянието на ближния си или желаят неговото унизяване. На покаянието ли се радваме или на възможността, която ни се удава да осъдим някого? Лекторът беше деликатен и не си позволи директни оценки, но за присъстващите беше ясно, че той визира и напрегнатата атмосфера във факултета, която не осигурява здравословна среда за обговарянето на тези въпроси. Проф. Янакиев не можа да се сдържи да не репликира на Дилян Николчев за неговия дълъг списък с грехове, като каза, че Църквата не гледа безусловно на греховете и на тяхното изброяване, но ги разглежда винаги свързано с възможността за прошка.
Неговото изказване предизвика бурната реакция на присъстващите, които го аплодираха продължително, показвайки, че припознават като църковен именно неговия глас и сякаш настоявайки да продължи да говори. Докладът на проф. Янакиев беше безспорният емоционален връх на конференцията и набеляза основите, на които трябва да стъпи църковният диалог по тези проблеми.
Неговото изказване предизвика бурната реакция на присъстващите, които го аплодираха продължително, показвайки, че припознават като църковен именно неговия глас и сякаш настоявайки да продължи да говори. Докладът на проф. Янакиев беше безспорният емоционален връх на конференцията и набеляза основите, на които трябва да стъпи църковният диалог по тези проблеми.
Конференцията завърши с кратка дискусия. Като истински християнин говори евангелският пастор Хр. Куличев. С дълъг личен и емоционален коментар се включи о. проф. д-р Радко Поптодоров. Повдигнати бяха въпроси за състоянието на службите след 10 ноември, за съдбата на „унищожените” 40% досиета на хора, на които службите продължават да разчитат и др. Неприятното впечатление от духа на осъждане в някои от докладите на организаторите изрази студентката в магистърската програма Цветанка Абаджиева, която отказа да припознае изразената от нейни преподаватели позиция като църковна и призова целия Богословски факултет да обяви едногодишно покаяние начело с деканското ръководство. От ръководството коментираха, че ще разгледат нейното предложение. Ще завършим с думите на един от гостите, който след края на конференцията със съжаление констатира: „В нашата Църква няма диалог. Има само лоши отношения”.
Изводите
Първата конференция, посветена на въпросите за комунистическото минало и Църквата, организирана от богословски среди, оставя много материал за размисъл. Тя беше ценна като заявено намерение да се говори по тези въпроси, както и с привличането на лектори от различни специалности, които споделиха своите интересни научни наблюдения. Нейната цялостна организация обаче остави впечатлението за цели, незаявени открито в програмата й. Едва ли е случайно, че не са били поканени като докладчици обсъжданите преподаватели. А св. отци ни учат, че едно дело е добро или лошо и плодовете му са сладки или горчиви в зависимост от скритото сърдечно намерение, с което е извършено. Едно и също дело може да има благи плодове, когато е извършено с чист сърдечен помисъл, и отровни плодове, когато е заченато със страстен помисъл. Какви ще бъдат плодовете на тази конференция тепърва предстои да видим. Ние се надяваме, Бог, Който е Учител на всички ни, да ни помогне да почистим плевелите на омразата и да оставим само чистото зърно, родено от здравата почва на искрената любов към Бога.
Изводите
Първата конференция, посветена на въпросите за комунистическото минало и Църквата, организирана от богословски среди, оставя много материал за размисъл. Тя беше ценна като заявено намерение да се говори по тези въпроси, както и с привличането на лектори от различни специалности, които споделиха своите интересни научни наблюдения. Нейната цялостна организация обаче остави впечатлението за цели, незаявени открито в програмата й. Едва ли е случайно, че не са били поканени като докладчици обсъжданите преподаватели. А св. отци ни учат, че едно дело е добро или лошо и плодовете му са сладки или горчиви в зависимост от скритото сърдечно намерение, с което е извършено. Едно и също дело може да има благи плодове, когато е извършено с чист сърдечен помисъл, и отровни плодове, когато е заченато със страстен помисъл. Какви ще бъдат плодовете на тази конференция тепърва предстои да видим. Ние се надяваме, Бог, Който е Учител на всички ни, да ни помогне да почистим плевелите на омразата и да оставим само чистото зърно, родено от здравата почва на искрената любов към Бога.
