Днес се навършиха шест години от акцията на българската прокуратура срещу незаконното владеене (от 1992 г.) на храмове, манастири и други църковни имоти от отцепниците от БПЦ, известни като разколниците. Кой си спомня днес за това? Синодният сайт в тия горещници се задъхва от провинциални (лат., съответно епархийски, грц.) църковни акциденции и не мисли да се сеща за датата 21 юли 2004 г.

Бяха минали година и половина от влизането в сила на новия Закон за вероизповеданията. Многократните подкани от Св. Синод към отцепниците да се върнат в единството на Църквата не даваха резултат. Тогава синодът се бил обърнал към главната прокуратура. Тя е решила, че има основания да спре фарисейското отношение на властта към родната Църква, измъчваната 12 години от политически предизвикания разкол. Така се стигна до днешния ден през 2004 г. Пак беше юли и беше горещо. Директорът на вероизповеданията беше в командировка в чужбина и естествено не беше уведомен за плановете и действията на прокуратурата – държавните служители от изпълнителната власт нямаха и не можеха да имат участие в тях. Полицията изпълни разпоредбите на главната прокуратура. Някои полицаи се поддадоха на провокациите на разколниците, подкрепени и насърчавани от политици от уж демократични партии, и употребиха повече сила, за което разколниците заведоха дела в Страсбург. Но в крайна сметка Св. Синод, отделните митрополии и преди всичко вярващите си влязоха във владение на принадлежащите на БПЦ – Българска патриаршия православни светини.

Оттогава една палатка на мястото на комунистическия мавзолей отброява дните и годините от възстановяването на правдата, а хората край нея неправедно чакат да получат милиард и половина народна пара. Истината е, че тези хора твърде много намаляха. Приватизираните на практика храмове им бяха отнети и те останаха без препитание. Така волю-неволю преобладаващото мнозинство от тях се върна към каноничната църква. Запазиха им санове и постове, някои от тях днес са митрополити, други са архиерейски наместници и пр. - все властови позиции. Останаха шепа църковни екстремисти, при това повечето загубили качествата на клирици. Продължават да вярват на обещанията на употребилите ги политици в расо и в цивилни дрехи. Безизходицата ги дели и цепи, противопоставя ги помежду им. Но не им идва умът. Докога ли?

Преди шест години разколът в БПЦ беше преодолян - с външна намеса, както и беше създаден. Защото не се намериха сили у далите свещени обети клирици (не знам дали да ги наричаме духовници) да поставят Иисус Христос, вярата и доверието на народа над личните амбиции и нечисти интереси. И най-лошото е, че както разколът беше оправдание за недостатъчно изпълнение на църковническия дълг, така и преодоляването му създаде чувство на измамна сигурност от типа „Видяхте ли? Ние бяхме правите!”. Лошо е, защото на входа за вечния живот не слушат нашите въпроси и твърдения, а те задават въпросите…

В църковните среди отдавна се говори, че Св. Синод и въобще БПЦ като цяло си има доста трудности с нормалното поддържане на протоколи за дейността както на централното ръководство, така и на отделните й звена. Но тук думата е за църковния протокол и доколко той се спазва или не. В това отношение наистина има твърде много да се желае, гафове зейват при всяка по-сериозна проява, а дори и при най-обикновените прояви. Повод за тия размисли е последното и поредно посещение на Цариградския вселенски патриарх Вартоломей. Познавачи на църковния протокол (а такава дисциплина вече се преподава и в БФ на СУ) коментират, че това посещение, само по себе си радостен факт, същевременно затвърждава някои неправилни практики в църковната ни политика и протокола, който я отразява. Патр. Вартоломей за втори път идва на посещение в отделна епархия на БПЦ, като при тези посещения не се придружава от равния си по ранг домакин – Българския патриарх. Такива посещения на епархии на чужда църква първият между равните (primus inter pares) в Православието патриарх Вартоломей обикновено прави в Гърция, но там нещата са съвсем други: първо, гърците си го имат за „свой” патриарх; второ, той наистина има частична юрисдикция над половината от гръцките епархии. Посещенията у нас (в Сливенска и Пловдивска епархия) бяха породени от амбициите на някои хора да си направят пи-ар с помощта на личността на патр. Вартоломей. В Бургаска област се задвижиха други хора и интереси, а митр. Йоаникий послужи като „църковен фон” на това посещение (освен почетната титла там имаше и случили се канонично нерегламентирани размени на различни светини). В Пловдив амбициозният митр. Николай, който през миналите години непрекъснато заклеймяваше с повод и без повод патр. Вартоломей, сега коренно измени курса (също като в пресния случай с митр. Симеон) и му постла червения килим (гърците имат такава поговорка за крайно гостоприемство: „килим да стана, да стъпиш върху ми!”). Не му стигаше старшият патриарх в Православието, та поиска да докарат и чудотворна икона на св. Богородица от Йерусалим, с което пък се засенчи личността на патриарха, но това „се ядва” – православните почитаме светините повече от личностите. Трудно е да се повярва, че целта на всичките тези почини е едното благочестие. Нейсе.

Другото интересно е, че и в двата случая беше налице награждаване на високия гост с почетното звание doctor honoris causa от провинциални университети. Това е третото му удостояване от този вид – първото беше от бившия библиотекарски институт и сега Специализирано висше училище по библиотекознание и информационни технологии (СВУБИТ) в София. С цялото ни уважение към тези висши училища, факт е, че този патриарх все още не е почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и не се знае дали и кога би станал. Тази неяснота се дължи преди всичко на ланшното решение на СУ да спре несъответните удостоявания на хора, несвързани пряко с науката и при това нямащи отношение към научно-преподавателската работа в националния ни университет. Лошо няма с удостояването на патр. Вартоломей, все пак църковен водач се удостоява, чува се от лаишката публика по някое църковно слово, при това не случайно. Въпросът, който естествено изниква тук обаче, е: какви са причините за тези квази-научни инициативи? Любов към Църквата? Ами! Уважение към личността на големия патриарх, с когото отчасти може да мери ръст само руският му събрат? Трудно е да се приемат като основни мотиви. Така че си остава чистото балканско (бай Ганьовско) желание да извадим в тая криза поне малко келепирец от една такава академично-странна проява като удостояването на Вселенския патриарх от N-ския университет с почетно звание. Е, тук не става дума точно за църковен протокол, но лошото е, че в тези неясни дела на първо място се „спряга” и името на Църквата, при това на цялото Православие.