Авторът е православен журналист във Великобритания, специализиран в областта на политическото богословие и положението в Египет. Роден в семейство на християни-копти, като студент в резултат на религиозните си търсения и главно под влияние на трудовете на о. проф. Георги Флоровски той преминава в Източноправославната църква (Александрийска патриаршия). Автор е на няколко богословски изследвания и асистент в Лондонската школа по икономика."Обществото ни не просто е в криза, то е болно". Тези силни думи използва премиер-министърът на Великобритания Дейвид Камерън по повод ужасяващите размирици, разразили се в няколко английски града, включително и Лондон. Вярвам, че това признание е първата позитивна стъпка, предприета откакто започнаха мародерствата. Мнозина се опитаха да дадат обяснения, които за съжаление показваха желание да бъдат оправдани напълно безумни криминални постъпки, сеещи страх и дори смърт из цялата страна. Конспиративните теории за мнимата прослойка на маргиналите в британското общество не могат да оценят простия факт, за който говори Камерън - а именно, болестта на обществото.
Цялата статия: От какво имат нужда британците?
Миналата седмица беше страстна и ние като едни верни християни, като едни непоколебими православни се втурнахме страстно към своите страсти. В светския смисъл на думата, разбира се – претрупани трапези, натъпкани стомаси, харчене на пари за удоволствия, похоти плътски и така нататък. Преводът на „страстна“ е „страдалческа“. И ние страдахме, не е като да не страдахме. Но без съпричастност към Христос, а съвсем по човешки и даже не по човешки, щото човешкото у нас вече сме го заместили с някаква желеподобна празнота. Розовееща на цвят. Страдахме целокупно пред телевизорите, страдахме с героите от тъпите сериали и още по-тъпите новини. Страдахме на опашките за месо навръх Разпети петък. Сами себе си разпнахме между агнешките бутчета и ярешките плешчици. Между мола и кафенето. Между масата и телевизора. Те такова ни е цялото празнуване, такава безмозъчна ни е цялата работа, затова сме тук, където сме и на никого нямаме право да се сърдим. Винаги ми е било чудно как така безумната тълпа не търси смисъл в околните събития, в битието си, в „знаците“, които ще й избодат очите. Не. Няма такива филми. Празник означава само едно и единствено нещо, без многозначност и подтекст, на безумната тълпа повече смисли й не трябват, за какво са й, само да й развалят онова удобно и безметежно умопомрачение, появяващо се след преяждането и препиването... Кръвта слиза от главата и сърцето накъм стомаха, където се бори да преодолее натрупаните вещества, а в главата и сърцето остава замъглението, празнотата. Прасчо се разсърдил на Мечо Пух, че докато той самият отишъл да вземе лъжица, Мечо Пух излапал всичкия медец с пръсти, седял си така претъпкан, едва дишал и гледал с премрежен поглед. „Мечо Пух, защо ме излъга, нали ми обеща да ме чакаш, нали сме приятели, нали това е по-важното!?!“, простенал Прасчо. Мечо Пух все пак си направил труда да му отговори: „Млъквай бе, свиня!“. Дотук с приятелството и другите светли чувства. На празника е важно да се натрепеш, останалите неща са само украшения и финтифлюшки, нали така?
Настоящото изложение има за цел да анализира принципа “Религиозните институции са отделени от държавата”, заложен в чл.13.2 на Конституцията от 1991 г. От една страна той е знак за приемственост с предходните български конституции, според които “църквата е отделена от държавата” (чл. 78. 2, Конституция от 1947 г. и чл. 53.2 Конституция от 1971 г.). От друга страна новата редакция допринася за демократизирането на отношенията между светското и религиозното начало. Тя отчита верското многобразие в страната като заменя по-ограниченото понятие “църква” с плуралистичното “религиозни институции”. Остава обаче въпросът: Какво се е променило в съдържанието на принципа за отделяне на религиозното от държавното след премахването на монопола на атеизма у нас?
