Отново археолози и историци ни заливат с мъдрости около намерени свети мощи в древната църква, разкопана това лято в началото на Стария град на Созопол. Под градения свети престол е намерено гърненце с мощи. За тях отначало се твърдеше, че били в светото миро, с което било пълно гърненцето. После се разбра, че миро май нямало, но само костици. Сега се пуска новината, че костиците били изследвани и най-вероятно са свети мощи. При това били на мъж. Дотук много добре. За тази находка вярващите хора могат само да се радват. Археолозите и историците обаче бързат да създадат хипотези, които – щом няма кой да ги опровергае – могат да минат и за археологическа истина. Мощите вече са обявени, че принадлежат на свети Николай Мирликийски Чудотворец. Сливенският митрополит ще ги приеме с благодарност и без изследване, понеже му ги предават „авторитети”. И ще ги сложат за поклонение от вярващите в созополската църква. В крайна сметка – какво има да се губи тук?
Няколко думи за „Съчиненията на Българския патриарх Евтимий (1375-1393)” от Емил Калужняцки
На читателите на Двери предлагаме увода на проф. Димитър Кенанов към българския превод на класическия труд на Емил Калужняцки „Съчинения на Българския Патриарх Евтимий (1375-1393)” от 1901 г., издаден от университетското издателство „Св. Кирил и Методий” през 2011 г. Критическото издание на трудовете на св. Евтимий от известния славист е ненадминато и до днес. Преди две години издателството към Великотърновския университет издаде допълнено издание на оригиналното съчинение на Калужняцки на немски език, а вече е налице и български превод на класическото съчинение.
Близо век преди основополагащия труд на проф. Емил Калужняцки започва същинският научен интерес към св. Евтимий, патриарх Търновски, с опити да се обнародва неговото книжовно наследство. Като съзнава, че Киевското издание на житието и службата за св. Йоан (Иван) Рилски от 1671 г. е библиографска рядкост, на два пъти в Белград о. Неофит Рилски печата „Службы с житиемъ…” (1836 и 1870 г.) за рилския пустинник и небесен покровител.1
Позицията на другите православни църкви относно оплождането ин витро и сурогатното майчинство
Преследваното, позволеното и полезното християнство
Било е време, в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.
Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него: преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…“ (Иоан 16:33)!
Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася“ за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и т. н., и т. н. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34).
Закони, закони…
Защото в Закона за вероизповеданията пише дословно следното: „1. "Вероизповедание" е съвкупността от верски убеждения и принципи, религиозната общност и нейната религиозна институция. 2. "Религиозна общност" е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии. 3. "Религиозна институция" е регистрираната в съгласие със Закона за вероизповеданията религиозна общност, която има качеството на юридическо лице, свои ръководни органи и устав.” (Допълнителна разпоредба § 1)