Било е време, в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.
Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него: преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…“ (Иоан 16:33)!
Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася“ за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и т. н., и т. н. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34).
Мечът обаче никога не е бил, не е и няма да бъде „полезен“. Той винаги разсича, разделя, разрушава безметежното съществуване. Едни поставя отдясно, други – отляво. Внася някакъв порядък. Да, вярно жесток, но все пак порядък. При това порядък, който не е лицемерен. Като порядъка, който внася съвременният либерален идеал. Може би затова в Писанието специално е посочено, че управникът „не напразно носи меч“ (Рим. 13:4). Съвременният управник обаче отдавна не носи меч. Вместо него все по-успешно използва низките човешки страсти и в това свое „умение“ забележително е задминал предшествениците си. Но това е друга тема…
Думата беше за християнството. За това, че от сила, способна някога да променя светове и култури, се е превърнало в нещо просто полезно или че, казано по-завъртяно, е било „утилизирано“. Промяната и подмяната са пред нас – независимо дали ще си затваряме очите за тях, независимо колко ще се успокояваме, че Църквата е Христова и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Разбира се, че няма да ѝ надделеят, но това не е казано с цел самоуспокоение и не за това става дума. А за това, че въобще е било допуснато християнството – такова, каквото то се е появило в този свят и каквото четем, че някога е било, – да бъде превърнато в нещо „полезно“. Когато целият му смисъл и цялата му същност са в това, да изменя света – не просто към добро, а към осъществяването на онзи замисъл за него, който Църквата нарича Божи. Замисълът, с който този свят е бил сътворен – така, „от нищо“. „Де беше ти, когато полагах основите на земята?“ – чул някога разтърсеният от безутешната си участ, а иначе праведен, Йов (38:4).
Където е бил той, там сме били и ние, само че днес вече отдавна не се вслушваме в подобни въпроси. Защото сме свикнали да си мислим, че светът започва и свършва с нас. Не, това не е просто егоцентризъм. Човекът винаги е бил, по един или друг начин, егоцентрик. Това е подмяна, при която, както четем в Писанието (Рим. 1:23), на мястото на Твореца се настанява творението и за която Църквата не се уморява да напомня във всички времена. Тази точно подмяна позволява и абсурда на полезното християнство – на онова християнство, от което можем да си вземем едно или друго, стига то да ни е необходимо, в момента или по принцип.
Да се върнем обаче на преследваното християнство. И на позволеното.
„Не е позволено да съществувате“ – такива думи са слушали през първите три столетия християните. За да се стигне до онова „нека и те [християните] се молят на своя бог за нашето, на държавата и за своето собствено здраве и пребъдване, така че и държавността да остане във всичко здрава, и те да могат необезпокоявано да обитават домашното си огнище“ – от едикта на имп. Галерий от 311 г. (съставен, подписан и оповестен, впрочем, в Сердика, днешна София). Дали пък първите опити за утилизиране на християнство не са били заложени тъкмо в това позволено християнство? Древните християни са се оказали достатъчно упорити или, както е по-точно да се каже, верни на своя Христос. Верни до такава степен, че един след друг двама императори на стария Рим, в разстояние на малко повече от две години, да признаят безсмислието на битката си с тях и накрая да ги „позволят“. Смята се, че с това държавно позволение започват и дните на онова християнство, за което вече стана дума – „тържествуващото“. На християнството, което хем е тържествувало, хем най-големите и най-почитани и до днес негови представители от този период се оказват преследвани пак от държавата: Великият Атанасий и Златоустият Йоан, Флавиан Константинополски и Максим Изповедник, противниците на иконоборчеството, на униатската политика на византийските императори… Списъкът е дълъг. И е дълъг, точно защото те не са били по никакъв начин полезни. Защото са настоявали, че християнството е нещо цялостно и безкомпромисно, че не е светоглед, от който можем да си „вземаме“ по нещо според моментните си настроения.
Тази епоха е отминала отдавна. Останала е в паметта на Църквата като „златен век“. Но не защото християнството в нея е „тържествувало“ над света. То, разбира се, е тържествувало, само че пак по начина, по който го е правило и в първите три столетия – с цената на мъченическата кръв. И е продължавало да си бъде просто позволено – да съществува, но само по начина, по който му се е казвало, какво точно трябва да бъде. Християнство, от което са си вземали едно или друго, но което никога не са приемали изцяло такова, каквото то е в своите корени и в последния си смисъл. Погледнати нещата по този начин, тази епоха продължава и до днес, а по всичко личи, че ще продължава и дълго след нас. Затова и всички представи за миналото на Църквата ще си остават повече или по-малко илюзорни, пожелателни. Оптическа измама. Съзиране в миналото на повече неща, отколкото е имало там в действителност (о. Георги Флоровски).
Неотдавна Европа се отказа от християнските си корени. Направи го официално – въпреки съпротивата от едно или друго място. И в това имаше всъщност нещо много честно. Преценила, че повече няма нужда от него, тя призна, че християнството вече не ѝ е полезно. И се опита веднъж и завинаги да го постави в сферата на личната съвест и на индивидуалните предпочитания на всеки от своите поданици. Единствено бъдещето ще покаже бил ли е този опит успешен и доколко. Но така или иначе опитът е налице и паметта за него ще остане, каквото и да покаже и да докаже бъдещето. Друг е въпросът, че напомня за онзи толкова отдавнашен опит на юдеите да си направят златен телец, докато Моисей получавал за тях Божиите заповеди на Синай. Печален епизод от борбата за утилизиране на Божието творение. „Де беше ти, когато полагах основите на земята?“…
Европа обаче също е само едно разтегливо обобщение. По толкова много начини са я дефинирали, толкова различно са очертавали нейните граници – не само географските. Ако искаме да сме точни докрай, следва да кажем, че отказът от християнството в нея е отказ от неговите западни „издания“. Европа никога не е знаела кой знае колко, нито се е интересувала съществено от онова, източното християнство, което самò определя себе си като православие. Нищо, че от толкова много десетилетия някои от най-работещите центрове на това източно християнство са именно на Запад, в тази точно Европа, която се отказва от християнските си корени. От православието – ще каже някой – Европа все още не се е отказала обаче. Но тя не го е направила просто защото не го познава добре, ако въобще го познава, защото не знае за него повече от това, че някога си, в миналото, то се било „отделило от Църквата“ и че е „традиционно“ изповедание в някои новоприсъединени към нея държави.
В тези някои държави, възприемани в самата Европа като европейски само след много уговорки, християнството продължава да бъде полезно. И позволено, разбира се. И дума не може да става тук за преследване. Тук все още някой продължава да има нужда от него. За да освещава държавните му знамена, да подхранва патриотичното му чувство и така наречената му национална и културна идентичност, да допринася за сплотяването на тази или онази нация. Все неща, за които не ще прочетем абсолютно нищо нито в Писанието, нито в Преданието на Църквата. Просто защото никога Църквата не ги е смятала за важни. Пък и самият Август Галерий моли християните просто да се молят на техния си Бог за неговото и на империята здраве. И толкоз. Не се визира никаква друга, странична функция, най-малкото пък свързана с някакво национално самосъзнание. За такова не може да става и дума – както в Рим, така и във Византия, така и в Османската империя, и в Западното средновековие. Това са добре известни неща.
Само че времето на империите е отминало отдавна. След което на тяхното място са се настанили националните държави.
Сега пък Европа отново се обединява. Не като едно време, не по модела на онези империи, за които стана дума, а на други принципи. Те са известни, но християнството не е сред тях. Оказва се, че то вече не само не ѝ е полезно, ами изглежда, че пречи. Това, от което сме готови да се откажем (убеждения, приятели, храна, цигари – без значение какво), в общия случай е нещо, което пречи. Християнството никак не се вписва в така прословутата толерантност, която е запленила ума и чувствата на европееца. И съвсем не е невъзможно това да е така, просто защото той най-сетне е разбрал, че то е именно нещо цялостно, че от него не е редно просто да си вземаме по нещичко. Че или ще го приемаме изцяло и докрай, или по-добре честно да се откажем от него. Другият пък „европеец“ – този от новоприсъединените и „традиционно“ православни държави, все още не се е отказал съвсем от християнството. Под една или друга форма във всяка от тези държави християнството все още явно е полезно – поради изброените, а вероятно и поради някакви други причини. Не че той не зачита европейската си конституция, но по стар навик продължава да хитрува. Само че преди да хитрува с Европа, хитрува със самото християнство. Така е свикнал столетия наред. И ще продължава да го прави, докато не бъде докрай притиснат в ъгъла с нетърпящо възражение изискване най-сетне да се определи, да заеме ясна позиция – християнин или европеец. А дотогава няма да бъде докрай нито едното, нито другото.
Така горе-долу изглеждат нещата в началото на второто десетилетие от третото хилядолетие. Две хиляди години след идването на Христос в света и след като си е тръгнал от този свят – за да се върне някой ден в него тържествуващ. Две хиляди години, след които хората изглеждат все повече уморени да Го чакат да дойде отново, за да постави началото на новото творение, да отвори портите на новия, горния и свободния Йерусалим (Гал. 4:26). Така, уморени от дългото чакане, почти престанали вече да се надяват на помощта свише, те все повече се концентрират върху „този свят“, нищо че „лежи в злото“ (1 Иоан. 5:19), пък и кой ли, освен заклетите християни, вече вярва в това? „Де беше ти, когато полагах основите на земята?“…
Праведният Йов съществува и днес – незабележим, без да се натрапва на когото и да било. Него го няма нито в информационните емисии, нито в рекламите, нито дори в кварталните кръчми. Не че присъствието му в старозаветни времена е било много по-осезателно. Където и да се намира обаче, той знае Божиите думи: „Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“ (Ис. 55:8). И затова нито гледа на християнството като на нещо полезно, нито вярва, че то е кой знае колко позволено. За него, за днешния Йов, християнството е било, е и си остава преди всичко преследвано – такова, каквото честният прочит на историята му винаги го е показвало. Защото, „ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Иоан 15:20). И ако ще утилизираме християнството, по-добре честно да живеем без него. Така поне ще ни е подминало лицемерието.
