Мобилно меню

4.741935483871 1 1 1 1 1 Rating 4.74 (31 Votes)
1_97.jpgНастоящото изложение има за цел да анализира принципа “Религиозните институции са отделени от държавата”, заложен в чл.13.2 на Конституцията от 1991 г. От една страна той е знак за приемственост с предходните български конституции, според които “църквата е отделена от държавата” (чл. 78. 2, Конституция от 1947 г. и чл. 53.2 Конституция от 1971 г.). От друга страна новата редакция допринася за демократизирането на отношенията между светското и религиозното начало. Тя отчита верското многобразие в страната като заменя по-ограниченото понятие “църква” с плуралистичното “религиозни институции”. Остава обаче въпросът: Какво се е променило в съдържанието на принципа за отделяне на религиозното от държавното след премахването на монопола на атеизма у нас?

Липсата на отговор за границите между религиозното и държавното начало може да доведе до объркване и напрежение в българското общество при решаването на свързани с религията проблеми, напр. изучаването на религия в държавните и общински училища, употребата на религиозни символи в обществени учреждения, участието на представители на държавната власт в религиозни ритуали и др. Неясното съдържание на принципа: “отделяне на религиозните институции от държавата” създава условия за едно случайно и произволно тълкуване от страна на отделни институции и чиновници при прилагането му в конкретни ситуации. По този начин еднакви казуси могат да получат различни и даже противоречащи си решения.

Ето защо едно тълкуване на посочения конституционен текст би довело до урегулиране и унифициране на политиките и практиките в тази област. Последното ще спомогне и за предотвратяване на бъдещи конфликти.

Тълкуването на чл.13.2 от Конституцията на Република България е изключително сложна и деликатна материя. Във връзка с това настоящето изложение предлага три основни елемента, които следва да се вземат под внимание при неговото изработване:

  1. Историческа справка за възникването и въвеждането на формулата: “отделяне на църквата от държавата”;
  2. Характеристика на отношенията между църква и държава в бившите социалистически страни;
  3. Европейско законодателство и практики в областта на църковно-държавните отношения
1. Историческа справка

Съвременната концеция за разделение между религиозното и държавното начало се изгражда през последните два века. Тя започва с т.нар. икономическа секуларизация, минава през идеята за свобода на съзнанието и религията и завършва с принципа за разделяне на църква и държава в законодателството на редица европейски страни.

Секуларизация на църковни имоти

Съществена черта на отношенията между църква и държава в модерна Европа е икономическата секуларизация, която предхожда законодателното разделяне на църква и държава. Тя нанамира израз в изземването от страна на държавата на манастирски имоти в периода от края на XVIII в. до началото на XX в. Друга нейна особеност е, че тя засяга главно Католическата и Православната църкви, но не и Протестантските. Последните не разполагат с подобен стопански потенциал и се издържат основно от парични постъпления от страна на вярващите. Освен това в повечето протестантски страни владетелят е и глава на църквата. Въз основа на това тя получава субсидии от държавната хазна, напр. в германските и скандинавските държави. Важно е да се отбележи, че в католическите страни секуларизацията не е насочена срещу духовенството изобщо, а само срещу определена негова част. Тя засяга главно тъй нареченото монашеско духовенство (regular clergy), докато светското (secular clergy) е пощадено. Първото се състои от членове на манастирски братства и ордени, директно подчинени на Св. престол, докато второто зависи от държавата. Светските клирици са подчинени епископа на своята епархия, който пък е назначаван от монарха на съответната държава. По този начин те са по-лоялни към държавата, отколкото към папата. През XVIII-XIX в. икономическата секуларизация обхваща католически страни като Франция, Испания, Португалия, Австро-Унгария и Италия. Не подминава и православните Русия и Румъния, където отново е насочена срещу манастирите и черното духовенство (монасите), а не срещу бялото духовенство, което се състои от женените свещеници.

Секуларизацията не цели да отнеме имотите на църквата, а да ги постави под контрола на държавата. Главната причина за секуларизирането на имоти на католическите манастири и ордени се корени в специфичния статут на собствеността на монашеското духовенство. Тя не подлежи на преразпределение, както това се случва с имотите на всички останали институции и частни лица (вкючително и с тези на светското духовенство) след преустановяване на тяхната дейност или смърт. Другият аргумент за преминаването на тези имоти под държавен контрол е лошото стопанисване на манастирските земи, което не носи полза на обществото. Тези мотиви лежат и в основата на секуларизацията на имоти на Руската православна църква, проведена от Екатерина Велика през 1762-1786 г. Тя е насочена главно срещу монашеството. Много манастири са закрити, а други обединени с цел по-ефективното стопанисване на техните владения. Като главна цел на реформата Екатерина посочва “установяне на истинските доходи от църковните имения”. След секуларизирането на църковните имоти доходите от тях се вливат директно в държавния бюджет, а след това част от тях се връща обратно в църквата под формата на заплати за духовниците. Включването на доходите от секуларизираните църковни имоти в държавния бюджет се налага като повсеместна практика на европейските държави независимо от това дали са католически или православни. През XX в. обаче някои държави преустановяват финансовата си помощ за църквите без да им възстановят секуларизираните имоти. От 1905 г. Франция приема закон, който преустановява държавното субсидиране на религиозните общности, а дейността им започва да се финансира изцяло от вярващите. В Португалия държавата също не подпомага финансово религиозните институции. В католическа Белгия обаче заплатите на духовенството продължават да се изплащат от държавния бюджет. Това важи и за правослани държави като Румъния и Гърция. Религиозният данък е друга практика, възприета от редица католически и протестански страни. Неговото разпределяне отново става през държавния бюджет, напр. в Германия, Австрия, Унгария, Полша и др.

Специфична причина за секуларизацията на католически имоти е фактът, че Римският папа е не само духовен глава на всички католици по света, но и държавен лидер. В миналото това често е поставяло под съмнение лоялността на католическото монашество към държавата, в която то развива дейността си. Ето защо секуларизирането на имоти на Католическата църква в редица европейски държави е и израз на тяхното еманципирането от Св. престол. Подобна логика стои и в основата на секуларизацията в Румъния, проведена от княз Алексанър Куза през 1863 г. Тя е насочена основно срещу имотите на онези православни манастири, чиито доходи са давани на Цариградската патриаршия вместо да се внасят в държавната хазна. Преустановяването на изтичането на тези средства от страната се мотивира с тезата, че Патриаршията е извън контрола на румънската държава и е проводник на чужди политически интереси, т.е. на Османската империя. Това довежда до схизма между румънската църква и Цариград, която продължава до 1885 г. И в Румъния доходите от секуларизираните земи се вливат в държавния бюджет, от който православното духовенство получава своите заплати.

Подобна секуларизация на църковни имоти в полза на държавата не се провежда единствено в Гърция, България и Сърбия. Причината се крие в тяхното минало. Секуларизацията губи смисъл в Османската империя, където по презумпция цялата земя е собственост на султана, а църквите и поданиците получават само правото да я ползват. Първите опити за секуларизация на църковни имоти в България се провеждат в рамките на поземлената реформа на правителството на Александър Стамболийски (1921-1923 г.). След Втората световна война про-съветските правителства на България и Югославия национализират земите на всички религиозни общности. В този случай, за разлика от секуларизацията, доходите от конфискуваните имоти не се използват за формиране на отделно перо в държавния бюджет, осигуряващо заплати за духовенството. Само в Румъния има частично запазване на принципите на секуларизацията. То се отнася само за Православната църква, която продължава да бъде финансирана от държавата и след Втората световна война. Същевременно земите на Католическата църква и другите вероизповедания обаче са напълно национализирани. В края на 80-те години на XX в. гръцкото правителство също прави опит за секуларизиране на 95 % от църковните земи (с изключение на Св. гора), но без успех.

Във Франция, както и в останалите европейски страни, секуларизирането на църковни имоти води и до преминаването на образованието към държавния бюджет. В много от тях църквите запазват известни правомощия по отношение на конфесионалното изучаване на религия в обществените и държавни училища, но в съответствие на съответните конституционни и законови разпоредби. Освен чрез секуларизация модерната държава установява контрол върху църковните институции и чрез смяна на данъчната система. Отменят се данъците, плащани директно на църквите. В част от държавите се въвежда религиозен данък, който също се влива в държавния бюджет и от там се разпределя от изпълнителната власт между съответните вероизповедания. Тези плащания са доброволни, т.е. данъкоплатецът има право да реши дали изобщо да подкрепи някоя от религиозните институции и коя. Друга форма на държавен контрол върху икономическия потенциал на религиозните общности включва данъчни облекчения, като освобождаване от данъци и мита или въвеждане на диференцирани такива за различните религиозни общности. Въпреки че конституцията на Малта обявява католицизма за доминираща религия, Католическата църква не е освободена от данъци и мита. В Естония обаче църквите имат възможност да бъдат освободени от данъци като организации с нестопанска цел (non-profit making organizations).

През XIX в. методите за осигуряване на държавен контрол върху религиозните институции се разширяват. С формирането на гражданска администрация държавата иззема от църквите правото да водят регистрите за раждане и смърт, както и да бракосъчетават. Това важи за редица страни в Европейския съюз, напр. Франция, Холандия, Белгия, България, Унгария и др. Въз основа на конкордати, сключени с Ватикана, някои държави признават като граждански религиозните бракове, сключени в Католическа църква, напр. Латвия, Литва, Малта, Полша, и Словакия. Понякога това се позволява и от националното законодателство, напр. в Чехия за католическите бракове, а в Естония – за протестантските. Друга последица от секуларизацията е включването на духовенството като обект на наказателното право. До края на XVIII в. то е било недосегаемо за гражданските съдилища. След Великата френска революция католическите духовници, които заемат обществена или държавна длъжност, са задължени да полагат клетва за лоялност към Конституцията. В редица държави клетвата в Библията се заменя с клетва в Конституцията, с което се издига ролята на държавата като гарант за националното единство, напр. във Франция през 1830 г. и във Великобритания през 1886 г.

В модерна Европа дейността на Католическата църква в редица европейски държави се регулира чрез система от конкордати, сключени между тях и Св. престол. Първоначално основен предмет на договаряне е правото на монарха/правителството да назначава католическите епископи в държавата и разпределянето на финансови средства за църквата. Такъв проблем не съществува в протестантските страни, където владетелят е и църковен глава. Подобно е положението и в православните страни, където църквата е вътрешна за държавата и няма статут на политическа институция. Това прави възможно църковните назначения да се утвърждават от държавата, вместо да се договарят, както при католическата иерархия. От края на XIX в. националните държави възстановяват правото на Римския папа да назначава епископите. През ХХ в. най-невралгични точки в преговорите с Ватикана стават въпросите за статута на религиозните училища, вероучението в обществените училища, свободата на младежките организации (в тоталитарните държави), а през последните десетилетия и тези за аборта, ефтанзията, браковете между хомосексуалисти и др.

Свобода на религията

Въвеждането на принципа за свобода на съвестта и религията от Великата френска революция е втората крачка към дистанцирането между църква и държава в Европа. Този принцип споделя общи черти с идеята за толерантност, развита от Джон Лок в “Писмо за толератността” (публ. 1689 г.). Една от тях са изискването за рестриктивни мерки към последователите на католицизма, понеже са по-лоялни към Папата отколкото към собствената си държава. Другата касае задължението на държавата да се грижи за религиозните права на своите граждани. Въведеният от Франция принцип за свобода на религията обаче представлява крачка напред. Той не цели просто предотвратяването на религиозни войни, а гарантирането на гражданските права на индивида.

Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г. е първият законов акт, разграничил гражданските права от религиозните. Тя премахва религиозната принадлежност като основание за ограничаване на политическите и гражданските права на отделния човек. Всички граждани са равни пред закона независимо от своето вероизповедание. Днес този принцип и заложен в националните законодателства на всички европейски страни, както и в редица международни актове. Едно от най-важните следствия от прилагането на свободата на религията е намаляването на привилегиите на държавните църкви (established church) и на църквите представляващи доминиращата за една страна религия (prevailed religion), за сметка на нарастване правата на религиозните малцинства, т.е. процес на промяна на традиционно установената иерахия между религиозните общности в дадена държава (disestablishment). Днес принципът за свобода на религията (като индивидуално фундаментално човешко право) фигурира в законодателството на всички държави-членове на Европейския съюз. Същевременно текстове, визиращи отношенията между църква и държава, се срещат по-рядко в националното законодателство на европейските страни. Те могат да бъдат открити в конституциите на страни с преобладаващо католическо население (Белгия, Испания, Италия, Литва, Люксембург, Полша, Португалия, Словакия, Словения и Франция), както и в православните България и Румъния. Само в част от тях обаче се използва формулата за разделяне на църква и държава. За първи път тя е въведена през 1905 г. във Франция със Закона за разделяне на църквите и държавата (Loi du 9 décembre 1905 concernant la séparation des Églises et de l'État). Днес тя е включена в конституциите на няколко страни от Европейския съюз (Франция, България, Латвия, Словения, Унгария и Швеция), както и в повечето православни страни извън него (Русия, Украина, Сърбия, Македония и Черна гора).

Законодателно разделяне на църква и държава

Широко разпространено е мнението, че комунистическият модел на църковно-държавни отношения копира френския. Съществуват обаче съществени различия между формулирането на тези отношения в Лениновия декрет за отделяне на църквата от държавата и на училището от църквата от 1918 г. и френския Закон за разделяне на църквите и държавата от 1905 г. Във втория не се постановява ОТделяне на църквата ОТ държавата, а РАЗделяне на църква И държава. Замяната на съюза “И” с предлога “ОТ”, допълнена с родителен падеж в повечето славянски езици, не е грешка при превода, а смяна на концепцията за отношенията между църква и държава. След 1991 г. конституциите на повечето бивши социалистически държави повториха съветската формула за отделяне на църквата от държавата, наложена след Втората световна война. В условията на демокрация и евроинтеграция обаче това поставя въпроса за новото съдържание на разглеждания принцип.

Френският модел разграничава религиозното от политическото начало, като утвърждава принципа на държавен неутралитет спрямо религията. Той отхвърля окончателно дискриминацията на отделния човек на религиозна основа. Според него гражданите са равни пред закона, независимо от религиозната си принадлежност. Съвсем различен е моделът, наложен от болшевиките в Русия. Той лишава от основни граждански права (правото на глас, на богослужение, на снабдяване с купони за храна и др.) не само духовенството, но и самите вярващи. В Съветска Русия политическите и физическите репресии срещу клира са съчетани с икономически: свещениците са облагани и с по-високи данъци от останалите социални групи. Болшевшкият модел не просто разграничава религиозното от политическото начало, а отрича и преследва религията във всичките й форми.

През Втората световна война обаче Сталин въвежда диференциран подход към отделните религиозни институции, но не и към религията изобщо. Той дава известно преимущество на Руската православната църква като основен партньор в борбата срещу Хитлер. Кремъл проявява известна благосклонност и към онези религиозни институции, чиито централни управления са на съветска територия, докато атакува външните, главно Католическата църква. През 1943 г. съветската държава започва неофициално да спонсорира Московската патриаршия и да оказва политическа подкрепа на международната й дейност. Именно тази по-омекотена политика се провежда и в Източна Европа след 1944 г. Целта за изкореняване на религията и изграждане на изцяло атеистично общество обаче остава непроменена. Секуларизмът на комунистическата държава съхранява своята анти-религиозна насоченост на всички нива, докато във Франция той не ограничава индивидуалната религиозност. Рестриктивните мерки спрямо религията се прилагат единствено по отношение на държавни и обществени учреждения. Освен това, за разлика от комунистическите държави, френската държавата не финансира религиозните институции и не оказва политическа подкрепа на техните ръководства, напр. в инициираната от Кремъл борба за мир. Във Франция религията се съхранява под формата на частно дело на гражданите, докато комунистическите режими принуждават гражданите да стават атеисти. Французите запазват свободата си да изповядват една или друга религия, да я заменят с нова или да имат светски възгледи. Ето защо неутралитетът на френската държава към различните вероизповедания не е проява на анти-религиозност.

Френският и съветският модел имат и някои общи характеристики, които често затрудняват разграничаването на секуларизма (френската концепция за “laïcité”) от атеизма. Те включват забраната за изучаване на религия в училище под каквато и да е форма и недопускането на религиозни символи в държавната администрация и на обществени места. Във Франция държавата е над религията, но не цели нейното унищожаване. Подобен краен и последователен секуларизъм е въведен и в Турция от Кемал Ататюрк. В повечето европейски държави той се налага през последните два века в по-смекчена форма. Днес принципът за разделяне на църква и държава се прилага във Франция и Швеция (след 1995 г.), а в България, Латвия, Словения и Унгария е запазена формулата от преди 1989 г. Променените политически и социално-икономически обстоятелства обаче налагат необходимостта от ново тълкувание на този конституционен текст, което да приведе отношенията между религиозните институции и държавата в съответствие със съвременните условия и предизвикателства.

(следва)

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/awpkw 

Разпространяване на статията: