Разказаха ми преди доста време една поучителна история. Пътували мои познати из страната с кола и не щеш ли – закъсали точно в една вилна зона. Вили за чудо и приказ били (макар и не чак като сегашните, става дума за друго време). Ама като си закъсал с колата (пардон – с ладата), кой ти гледа вилите? Все пак трябвало да потърсят помощ. Било в пред-джиесемната епоха и не можели да се обадят за пътна помощ, нито имало как сами да си оправят колата. Решили да почукат на някоя от високите порти по 3-метровите зидове. Почнали да чукат на първата. И веднага отвътре бясно залаяли верни кучета – лаят, та се запенват чак. На всичко отгоре от вилата не излязъл никой – нямало ги „другарите” (тогава само другарите можеха да имат такива вили). Отишли на друга порта и още непочукали, други верни кучета показали най-доброто от злобата си. Но излязъл стопанинът, свикал на злобните кучета и те виновно подвили опашка, млъкнали. Човекът се показал разбран (другарите задължително трябваше да показват, че са „хора от народа”), помогнал им с някакви инструменти, намерил и стара част из гаража си и моите познати благодарни продължили пътя си. И доднес не забравят случая. „Кучетата, казваше моят познат, затова са кучета: да лаят и да хапят, да пазят нещо си, дето на тях не им върши всъщност никаква работа. Но те са, за да го пазят това нещо – къща, двор, стадо, предмет, човек. Кучетата разум нямат, имат инстинкт. А господарят им е разумен човек, той преценява, дали да ги насъска още повече или да им свика, да ги нахока и прогони, за да посрещне приятел, гост, странник. Защото само човекът знае да проявява милост, да оказва гостоприемство, да изразява снизхождение. Кой ще ти отглежда снизходително куче?!” – усмихнато завърши моят разказвач.

Този риторичен въпрос Спасителят го е задал преди две хиляди години (Мат. 7:16). И още двайсет хиляди години да минат, тази истина няма да се промени. За съжаление така непроменени остават и редица хора в нашата Църква. Навремето се отцепиха в разкол. Биха, рушиха, насъскваха, крадоха, безчинстваха до насита. Сетне, като нямаше вече накъде, се покаяха (не го слагаме в кавички, а май трябва) и бяха приети като блудния син, даде им се пак пръстен на ръката и нова дреха, и всякаква власт. Но не стана като в случая с блудния син. Защото онзи наистина се разкаял. А нашите разколници? Няколко от тях сега са митрополити, „правоправящи”. Това вече не можем да не го напишем в кавички. Защото право седят, но криво съдят някои от тях, подобно на кадията от народната поговорка. Старозагорският владика отдавна се отцепи от Св. Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия, особено след като му бяха прекъснати неправилните правомощия в европейската епархия. Не идва на никакви синодни заседания и други прояви. Увлечени от осман-пазвантоглущината му, някои други духовници гравитират около него. Те си знаят защо: къде някое архондисване, къде някое обещание – все се надяват хората на нещичко. Ето сега, представители на цяла община (в Рим) са се юрнали да ходят в неговата юрисдикция! Не че вярващите хора, отрудени черноработници в италианската столица и околностите, знаят за това абсурдно желание на авантюриста Бобчев с елегантното сако на снимката от новината в Двери. Този младеж е най-обикновен кариерист и това беше ясно отдавна. Но някои наивни архиереи го закриляха, както и другия архимандрит. Те си знаят защо и кой - кого. Въпросът е обаче с какъв акъл цял митрополит, макар и бивш разколник (всъщност има ли бивш разколник?), и епархийският му съвет решават да приемат в своя юрисдикция една църковна община не просто от друга епархия, ами през девет земи в десетата?! Канони ли? Църковен устав ли? Послушание ли? Ей, сестри и братя, това е тя, Истинската Църква – две хиляди години отвътре работим срещу нея, а тя устоява! А за боклука все ще му дойде времето да го хвърлят в огъня… Има Кой!