Хората, които се домогват до постове заради облагите от тях, винаги са проблемни. Първо, докато се изкачат по стълбата до лелеяния пост, губят много от достойнствата си на хора. Явно е, че не са чели „Приказка за стълбата“ на Хр. Смирненски или пък „някои-то владици“ смятат, че това за тях не се отнася, защото те си мислят, че си говорят директно с „Началника“, Който е някъде високо над въпросната стълба.

За загубването на тези достойнства примери има колкото щете, макар че те не влизат в официалните биографии нито сега, нито след време. Губенето на достойнство се изразява и в поставянето на себе си (а често и на учреждението, на което са поставени начело) в услуга на едни или други политики. По-възрастните помнят само една партия (е, и една сурогатна тогава) и „равнението“ на всички по нея. Сега пък има десетки партии и една-две по върховете на партийните теписи. Съответно и всички, които се стремят да се доближат до държавната софра, се умилкват около тези една-две партии. Това важи за хора на бизнеса, на науката, културата, религията и т. нат. Във всяка една от тези области си има правила, че не трябва да се слугува на политиката, че трябва да се пази законова и морална автономия от политически зависимости и… все пак пустите вкуснотии на държавната софра карат мно-о-ого хора да забравят идеали и принципи и да се юрнат да се облажават (дори и да са пости).

Предишният коментар по почти същия повод и за съвсем същия човек бях озаглавила „За Църквата и политиката“. Тогава вместо да говори за подвига на баташките мъченици този конкретен владика се увлече в политическа реч, дето нито му беше мястото, нито му подхожда на сана (ако си е владика на място). Сега отново използва началото на политическата предизборна кампания, за да заеме още в самото ѝ начало политическа позиция, дето хич не му е работа. Но явно се чувства задължен към тази политическа сила, разбирай към лидерите ѝ, за да изрече всички тези неподхождащи на духовник приказки, че и да ги качи на сайта на митрополията си барабар с правописните грешки.

Вярно е, той със сигурност се чувства задължен за всички „велия милости“, с които се облажи по време на управлението на тази сила и нейните лидери. Без да се ровите във финансите (не че има кой да ви пусне да се ровите) на N-ската митрополия (и не само на нея), ако погледнете само с какви средства те оперират в последно време, ще се впечатлите. То не са ремонти на владишки покои, офиси и вили, понякога наричани манастирски постройки, то не е лукс в чуждестранен кичов стил и с лош привкус – и това във време, когато положението на хората (и вярващи, и невярващи) се влошава непрекъснато, особено по време на последната коронована чума.

Църквата е общността от вярващи в Господ Иисус Христос, въплътения Син Божи, Който дойде в света, за да пострада за нашите грехове и да извърши изкуплението на човешкия род. Отделен въпрос е уточнението за това, какво е Православната църква в сравнение с другите общности от вярващи в същото и наричащи себе си църкви. Но такива неща сега няма да обясняваме, защото от Двери хората винаги очакват нещо интересно и поучително за личното им светопознание и светоусещане.

Църквата като общност от хора (не от светци, а от обикновени грешни хора, които се стремят към праведност и святост) ние я заявяваме като богочовешки жив организъм. С други думи, в нея има и много човешки неща, въпросът е те да не надделяват над нейните божествени качества.

Този злокобен вирус, както всички вече знаят, е наречен така, защото, когато се разгледа под микроскоп, парадоксално прилича на корона! И виж ти, колко храна дава това сравнение, направено от учените-вирусолози, на църковните зевзеци. Защото от всички се знае, че короната е нещо силно желано от мнозина в Църквата, особено от действащи нисши, средни и кандидат-клирици. Те, разбира се, не се и замислят, че всъщност няма корона без придружаващ вирус, но това е друга приказка.

Въпросът с вируса предизвика много загриженост, тревоги, слухове, изявления, становища, препоръки, решения, сравнения, заплахи, упреци и тям подобни. Дори вече се появи и един интересен мониторинг на изявления на висши църковници (с корони!) по злободневната тема.

Това се чудя вече два дена. По-рано беше лесно: оплачеш се на арменския поп и проблемът ти, поне от психологическа гледна точка, се решаваше. Сега обаче, след като някои най-православни (не обичам новите чуждици и затова не казвам супер-ортодоксални) центрове в столицата и в провинцията ни осветлиха, че арменският поп е монофизит, ерго – еретик, не върви повече да се оплакваме на него. Дори не бива! А причината за оплакването е много сериозна и абсолютно належаща.

Щял да идва папата, това го разбраха вече и в детската градина на внучетата ми. Защото премиерът три пъти и то много, ама много настойчиво го канил (това в детската градина не го били коментирали). Толкова настойчиво, че накрая папата си извадил едно листче, написал нещо на него и го бутнал в джоба си. Е, при такова кандърдисване, дори и президентът да не беше се включил в каненето, нямаше как папата да не дойде у нас на гости, на което сега му казват „посещение“.