Това е известен манталитет. На шопи. Има и такива митрополити (било по местопроизход, било по манталитет). Те днес натриха носа на свой събрат. Подсказаха му, че нататък вървят нещата, когато Негово Високонареченство – ни в клин, ни в ръкав – открито пред цял свят нападна въпросния митрополит, уж техен събрат. Той пък не се въздържа и заяви в медиите, че клеветникът трябва да бъде наказан.

„Да, ама – не!“, ехидно се изсмяха край Марица. В ерата на електронните съобщения най-лесното нещо е да се скалъпи интрига – перфектно и резултатно. И за да му „дадат да разбере“ на евентуалния конкурент за едно бяло парче плат с опашки, станаха ортаци с опашатия и набързо се скрои план: един си купил рало волове и трябвало да ги пробва, друг си купил нива надалече и трябвало да иде точно сега да я наобиколи, трети се оженил (ох, не го разбирайте буквално – така е в притчата!) и не можел да дойде, четвърти пак зает с воловете си, пети пак с нивите си.

През това време патриархът, поканил митрополитите на деловата вечеря-заседание, седял смирено, смирено мълчали около заседателната маса и останалите няколко митрополити. Защото ония, с фалшивите извинения, знаели, че няма как стопанинът да излезе и да повика отвън да дойдат и да заседават хора, които не са митрополити.

Те обаче, нещастниците, комай не вярват много на Господните думи: „Мно­зи­на са зва­ни, а мал­ци­на из­б­ра­ни“ (Лу­ка 14:24).

Но до ще време (старинно = „ще дойде време“) и ще се уверят. Бог поругаван не бива!

Щом на днешния ден става дума за патриаршия, това задължително е българската. Щом в днешно време става дума за мъдрост, това не е задължително да е българската църковна мъдрост. Но в днешния ден повече от всякога ни се иска тази мъдрост да изпълва и струи отвсякъде в Българската патриаршия.

На днешния ден преди 63 години – 10 май 1953 г. – Българската православна църква възстановява своето патриаршеско достойнство. Не ни го дават, а ние сами си го възстановяваме. Така както не са ни питали, когато са ни го отнели в края на 14 и началото на 15 век, така и ние сега не сме „безпокоили“ църквата-майка, Константинополската патриаршия, да си ни връща онова, което исконно ни принадлежи. Дотук спор няма, поне в средите на Българската православна църква – Българска патриаршия и особено сред нейното ръководство.

Но достойнството не е само привилегия, с него не просто ти става „по-мазен курбанът“, както обича да се шегува моя позната. Достойнството е и задължение. Задължение за патриарха и за всички онези, които са под него чак до клисарката на кварталната ни църквица.

Не само да ги контролират, ами направо да ги командват! Да няма шест-пет, само "леви, десни!" И особено леви, като се знае партийната принадлежност на вносителя. Как да ти се пее тогава "Спете спокойно, деца, комунизмът си отиде"?! След като той задълго е оставил тук незаконното си изчадие - безбожието.

Законопроектът иначе е чудесен, направо кукла! Издържан в най-добрите традиции на едни времена, които едни ги смятат за отминали, а други за такива, които има да дойдат. Повеляващ пълен контрол над всички вери, барабар с конституционно-традиционната. Преди всичко да се контролират паричните им средства, но не само това. О, не само това!

Понятия от корена тай- често се срещат в езика на християните.

Пред тайните на Бога ние немеем, защото по думите на светите отци има възвишени неща за Бога и Неговата същност, които не трябва и да се стремим да ги проумеем, а просто трябва смирено да замълчим.

Пред тайнствата в Църквата ние благоговеем, защото там действа не свещеникът или епископът, а Сам Бог, Неговата благодат.

От потайностите в Църквата ние се гнусим, защото в тях няма нищо църковно, макар да са плод от действията на хора в Църквата. Чисто и просто защото в Църквата нищо не става автоматично, по някакво или нечие „право“. Но „доброто и полезното за нашите души“ следва чиста логика и проста линия, в него има благодат (която, макар да се пише с малка буква, се разбира с Главна!) и милост; благодат и милост, предхождани от смирение и спечелени с усърдие, стигащо до оная жертвоготовност, която е божествена, защото е Божия!

"Първа среща между римския папа и руския патриарх след почти 1000 години!" - тая мантра повтарят неуморно тия дни медийки и медии, барабар с националните такива (и онакива). Че срещата е отдавна, от десетилетия, очаквана, предимно от Ватикана, това е известно. Че Руската православна църква - Московска патриаршия по много причини не отказваше пряко, но дипломатически отлагаше такава среща, както и отклоняваше посещение на папата в Русия, също е знайно. Но това с хилядата години малко заприлича на "приказките от хиляда и една нощ". Защото пътуванията на папата извън Рим винаги са били много ограничени. Пораздвижиха се в 20 век, когато всички започнаха да пътуват - защо да не прави това и папата?! Но папа Йоан-Павел ІІ разчупи рамките на "ограничената подвижност" на своите предшественици и устремно се зае да обиколи света. Имаше си и своето основание: всички католици по света са негови духовни чеда, затова той има и правото, и задължението да ги посети. Папа Бенедикт ХVІ като германец беше по-консервативен, включително и за пътуванията. Но пък латиноамериканецът папа Фрациск, привикнал и до избирането си непрекъснато да лети от едното полукълбо до другото и от своя континент до нашия, прелитайки през великия тихи океан, с готовност продължи линията на поляка-папа. При това неговата социална ангажираност привлича интереса на руския патриарх и обещава възможности за съвместни действия в политическата и социалната област.