Въпросителната в заглавието не е грешка, нито е случайна. Този въпрос (и без „в БПЦ”) отдавна е печално известен на всички българи. Печално известен, защото въпросът си стои, „виси във въздуха” и то „със страшна сила”, но никой не му дава отговор. И въпросът не е за един само конкретен човек с познати инициали, а за много хора, за цели партийни ръководства, за цели групи, ложи, ордени и тям подобни. Защото много неща в много области на народния живот не са наред, нито някой се опитва да ги сложи в порядък. Същото е и в БПЦ-БП. Нали и тя е област от народния живот, има си и тя сугуби проблеми и множествени кой?, които все се надяваме, че от следващата година ще започнат да ги оправят, решават, изчистват, подобряват и прочие. Но нищо такова не се случва и вече се чудим какво да си пожелаем за новата „година на Господнята благост”?!

Кой?, наистина, разрешава на някакви амбициозни младоци-расоносци да си развяват коня без контрол?

Харесвам го този Славчо. Не защото ми е съименник – просто той си е някак мъжкар. Сам си го заявява и му вярвам, че е такъв. Той от години се отнася съвсем кавалерски и към духовния си наставник и посветител в тайните на архонтството – Дионисий. Този ходи с дълги черни поли, но не е като Слави, дето и черната владишка мантия за умряло отлично му стои. Милият Славчо го тантурка, угажда му, разхожда го из Европата, поема му и разноските за някое кафе или за семки – винаги! Една стотинка не го е оставил да похарчи. Дори в негова угода пое риска да стане председател на важна парламентарна комисия, та да може да даде гръб за епископството му. Зер, какъв ще е тоя епископ, дето поддръжникът му ще е най-обикновен депутатин?! Е, Славчо имаше малки неприятности (като онова прасе, дето му гледали на кафе и му предрекли малки неприятности преди Коледа), но той си излезе с достойнство от битката. Днес Славчо истински ме очарова, като си подаде оставката от пикливия пост в парламента и стана морален победител, мене ако питате. Как да не го харесвам, а? Де да направеше и Дионисчо така, ама той не е мъжкар като Славчо. Не е, разбирам аз от мъже...

Няма и как Славчо да му повлияе дори с положителния си пример, че нали той е послушник само, а Дионисий му е старец – не върви някак си... Пък и Дионисчо си е много славолюбив, че и пара-любив. Той никога няма сам да се откаже от тая далавера: да стане владика и да пипне оня ми ти архонтмейкърски жезъл. Това ще му е на него бетер солунската митница! Далавера, далавера-а-а! Давай, народе, особено по-богатите (и никакви пари на ръка, с чекове само!). Днеска има, утре няма! Наса-а-ам!

Е-е-ех, Коледата все ще дойде и при нас...

Снимка: личен сайт на Слави Бинев

Не искам, бе, хора, честна дума! Аз не съм по-праведна от тях, но си имам име, което постоянно ми напомня, че трябва да живея и работя за слава Божия, а не за оня интерес, дето клати фес и килимявка. Е, как тогава с такова име да стана член на този синод, дето взима решения като днешното? Как ще гледам аз събратята си митрополити в очите и ще взимам решения срещу съвестта си?! Защото аз може да съм обикновена християнка, но пък си имам още по-обикновена съвест и достойнство!

Като гледам и чета, като чета и размишлявам, като размишлявам и... се отвращавам, и то все повече и повече от тая митрополитска длъжност, да ви кажа! Представяте ли си?

Да, представяте ли си аз да съм председател на Св. Синод, дето цяла глава в устава на Българската православна църква (че отгоре и Българска патриаршия!) ми определя правата и задълженията, и да правя предложения, които добре знам, че няма да се харесат на никого – ами че аз тогава по-добре хич да не съм носила такова име! Особено пък, ако гледам някой от митрополитите, дето е на противно мнение, да излезе някъде по работа и аз тогава да пробутам спорното предложение? Е, извинявайте, ама колкото и да изглеждам обикновена с това семпло име, аз съм жена с достойнство, честна дума!

И въобще не си представяйте, че аз като митрополит ще седна да правя чифт-тек, как да осигурим гласовете на този или онзи от митрополитите, та да пробутаме нашето момче, дето толкова си го харесваме. Ама че не го харесвали някои или че ония от антиправославния сайт Двери се правели пак на интересни – какво от това?! Нали у нас е ножът, а най-вече и хлябът, пък тях ще ги оставим... със супата (спестявам глагола заради уважение към себе си!). 

Откровено казано, аз от малка се изчервявам, нещо като не е наред. И представяте ли си как аз (оставете, че съм жена, сега хипотези само правим!) ще тръгна да казвам на такива митрополити, дето едно говорят, пък друго вършат, заветните думи „Христос посреди нас!” или да отговоря „Ест и будет!”. Ами не мога, бе, хора, не го мога това и толкоз! А пък страхът Божий никога няма да ми позволи да им река „Нест и не будет!”. Защото отде да зная, утре и те могат да се покаят. Но такива, каквито са днес, аз не мога да бъда като тях. Не че съм светица, хич дори! Ама като си знам греховете, дето обхватът им е из мойта къща и разправии с две-три комшийки, защо да си трупам и нов огън на главата?! Затова не искам, хич дори и не помислям да съм митрополит в БПЦ.

Симонията е грях, изобличаван и наказван още от самите апостоли. Думата идва от името на магьосника Симон, който поискал с пари да си купи дара на благодатта (Деян. 8 гл.). Нищо незаконно, ще рече човек, напротив, напълно чиста сделка: давам пари и получавам стока. Но въпреки това гневният апостол Петър заклеймява този „пазарен” подход в Църквата: „Среброто (т. е. парите) ти да погине заедно с тебе, задето си помислил, че с пари се добива дарът Божий. Ти нямаш дял, ни жребие в тоя дар, защото сърцето ти не е право пред Бога” (20-21 ст.).

И все пак подобни случаи се наблюдават в църковната история от древност и до днес. За дяконско и свещеническо ръкоположение едва ли има кой да даде пари, особено в БПЦ. Е, за преместване на енория в централна градска църква някой може и да се изкуши. Но пък за епископски ръкоположения наистина понякога играят роля и такъв вид „аргументи”. Иначе, като гледа човек епископата на БПЦ, не може да не се замисли: как ли е станал еди-кой си епископ? Не става дума за всички, разбира се. Но и последната година ни показа доста примери на хора, дето са станали епископи явно с въпросния вид „аргументи”, т. е. едва ли достойнствата са били решаващи за някои стари и нови ръкоположения на епископи. И едва ли само желанието на някои митрополити да си осигуряват поддръжници в епископата води до подобни ръкополагания, за които рано или късно всички се срамуват, а най-вече Църквата се петни.

Редовният читател на официалния сайт на Св. Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия наистина отдавна си задава този основателен въпрос. Оставям настрана недопустимото невежество на „г-жа д-р главния редактор” на официалния сайт на Св. Синод на БПЦ-БП, дето не знае, какво е Майкрософт, та го пише „Майкъл Софт” (междувременно вече е станало Майкро Софт, макар че фирмата от създаването си и досега винаги си е била единствено и само Microsoft, т. е. Майкрософт). Но става дума тъкмо за това увлечение да се използва официалният сайт на Св. Синод за изтъкване на собствените личности на работещите за сайта, и на техните семейства. Например в репортажите от въдворяването на архимандрит Симон като редовен игумен на Бачковския манастир освен непростимия гаф с „Майкъл Софт” виждаме доста посредствени снимки, но пък на тях навсякъде се вижда „г-жа д-р главната редакторка”, че дори и членовете на семейството й в най-различни места и пози. С други думи казано, целта на репортерката не е била толкова да се отрази едно църковно събитие, колкото да се попълни с нови снимки семейната фото-галерия в публично-частната фейсбук-страница, представяна като официален сайт на Св. Синод. Това себично отношение се вижда и от рязането от снимките на фоторепортерите на нехаресвани от „г-жа д-р главната редакторка” физиономии или пък пълното изключване на някои автори от правото да публикуват в онзи сайт.

И най-лошото е, че за тези изключително неприятни и недопустими действия на „правещите” официалния сайт на Св. Синод на БПЦ-БП ония „омразни Двери.бг” нямат никаква вина.