Кампинянският епископ Киприян, викарий на румънския патриарх Даниил, вчера е дал пресконференция, за да отговори на въпроса за прекъсването на евхаристийното общение на Йерусалимската патриаршия с тяхната църква заради безпардонно хазяйничене на румънците по Светата земя, както вече неведнъж се писа в медиите. И в своите изявления на пресконференцията епископът направо е „избил рибата” с израза: „canoanele nu sunt dogme, ci sunt reguli bisericeşti, de la care se pot face derogări atât timp cât există o înţelegere”; което ще рече: „каноните не са догми, а църковни правила, от които могат да се направят отклонения, докато съществува разбирателство”. Тука са изказани, драги ни читатели, две големи лъжи, направо владишки: 1) първо, ученият епископ едва ли е да не знае, че канон и правило и на български, и на влашки са синоними; 2) второ, че от каноните могат да се отклоняват онези, които се наговорят (защото ни повече, ни по-малко това означава да има разбирателство в нарушаването на църковните правила!). Никакво „разбирателство” не може да оправдае погазването на свещените канони. Безобразия в Христовата църква се правят и сигурно ще се правят, но да ги въздигаш в правило, да ги оправдаваш от позицията си на епископ, който седи „в образ и на мястото на Христос”, както всеки православен християнин го знае и изповядва, това е повече от нагло. А какво е точно – вие преценете! Затова и дадения пример с (не)реципрочните отношения с Българската православна църква просто го оставяме на гузната им съвест, защото при такива лъжи за какви братски отношения може да се надява повече човек?! Ама дали БПЦ ще си вземе поука от позицията на Майката на църквите – Йерусалимската патриаршия?

Днес беше празник за Българската православна църква. Малцина го знаят, още по-малко го празнуват. Дори и Светият Синод през последните години спря да отбелязва годишнината на датата й (10 май), като съчетава празника с този на светите братя Кирил и Методий (11 май), за да не се правели два празника един след друг. Не знам дали са ни в повече или в по-малко празниците, но сред белезите на идентичността на един човек е и рождената му дата. Така е и с институциите, така трябва да е и с НАЙ-институцията в таз земя българска, дето е имало повече време българска църква, отколкото българска държава. Иначе колко му е да смениш един празник (правеха го комунистите), да отмениш едно вековно шествие (за Гергьовден в Зографския манастир), да слееш два празника… Навремето (при комунистическия режим) българската ни самоирония беше измислила и подходящ виц: Един се възмущава от американците – „Тия са безделници!” А друг тихичко подмята: „А пък ние сме без празници!” Вицът беше измислен по повод работенето и в събота, и в неделя, защото все трябваше да се „отработва” не знам си какво. Въпросът все пак е какво и как празнуваме, съзнаваме ли важността на онова събитие от 927 г. или от 1235 г., или от 1953 г.? Онези хора са имали сили да творят история. Ние имаме ли сили да я осъзнаем поне тази история? Да почувстваме в себе си стремеж да бъдем достойни „зарад тях”? Патриаршията само в бялото було ли е съсредоточена, към което така жалко едни хора се стремят? Или това е признанието, достойнството, духовната сила, оставяща не просто следи, а величави паметници на църковност! В човешката история има парадокси, в църковната – също. Затова едни румънци сега се правят на по-старша патриаршия от нашата, също и руснаци, пък и сърби. Ние няма да сменяме реда на старшинството, но нека бъдем достойни за патриаршеското звание на нашата Църква. Защото не поредният номер, а делата правят историята. А за делата сме отговорни всички, до един!

На снимката: Исторически момент - възстановяването на Българската патриаршия на 10 май 1953 г.

Имах си навремето една мечта. Още като започнаха промените, ми се примечта следното (виж му на човека мечтите, да разбереш що за човек е!): сред политиците да преобладават вярващи хора, та и в храма да влязат вярващи политици; на празниците да присъстват, но да бъдат и през другите дни, храмът да им бъде „скришната стаичка” за размисъл и молитва, за да изпросват доброто за всички ни. Всъщност тук е мястото да кажа, че от малък съм си наивник. Защото нищо такова не се случи. Политическата класа се умножи, но политици не станаха по-вярващи хора. В църква влизат само на най-големите празници, когато и БНТ получава право да предава богослуженията, пъстро окичени с цвета на политическия ни елит. Започнаха вече „демократично” да се месят в религиозния живот, скалъпиха и разколи в по-големите вероизповедания. Повечето стоят хрисимо в храма (да се чудиш, те ли бяха ония, дето…), щото знаят, че ги снимат. Други пък точно там и тогава правят скандалите си, щото знаят, че ги снимат. Но и едните, и другите продължават да дават акъл на религиозните дейци: показват им, които мощи на кого са, дори им намират, ако няма; разпарчосват парченца от Христовия кръст (дето да се чудиш, какво прави в техните ръце!), а парчетата ги раздават не по различните партии, а по разните си избирателни райони и „тем предстоящим священноначальникам”; баш на този Великден пък един напорист софийски политик, но с богословско образование чак от Шуменския вуз взе да учи патриарха (дето е станал владика още в годината, когато тоя политик се е раждал), как се прави великденската служба. Според по-дребни църковници тоя политик се изрепчил на патриарха, понеже той е кротък човек, а и не било някак възможно да се изрепчи на президента, защото бил ограден от едни високи момчета със слухови апарати… Така или иначе това беше тазгодишният Великден на политиците. Пък за догодишния има време. Дано дотогава тоя да стане президент, та да видим, как ще я режисира великденската служба. Ех, ама и аз, нали съм си един такъв мечтател…