Скандалът около концерта в Норт Дам извади наяве един скрит проблем, който обаче не е от днес: за заплащането на хората, които работят на църковната нива – свещеници, диригенти, певци, богослови, преводачи, учители, фотографи и т. н. По незнайни причини се смята, че този труд трябва да е безвъзмезден и доброволен, без да се мисли за това, как тези труженици ще се издържат. В Църквата има доброволчески инициативи и проекти, но хората участват в тях по собствено желание и се отказват от възнаграждението, давайки така своята лепта за развитието на църковния живот. Но това е различно от професионалното занимание с богословие или църковно пеене, което следва да бъде възнаграждавано като всеки друг труд. Подобно е отношението и към учителите по религия и преподавателите в прицърковните училища и школи, което ограничава броя на хората, които се посвещават на тази работа. Така тя се превръща в аристократично служение на Църквата, което могат да си позволят само хора със странични доходи, а останалите са обречени на мизерно съществуване. По този начин и на техния труд се гледа като на нископлатен, непривлекателен и непрестижен, което само по себе си е обидно.

Подобно отношение към дейността на хористите от вокалния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел”, изрази и министърът на културата Вежди Рашидов. Той си позволи презрителни коментари към певците именно заради това, че трудът им не беше заплатен. Ако Министерството на културата беше изплатило по 1000 лв. хонорар на всеки от членовете на хора, тогава министърът щеше да говори с повече уважение за тях и за изкуството на църковното пеене. Вина за подобно неприемливо отношение към тях имат и самите хористи, и техният ръководител, съгласявайки се на ангажименти без заплащане. Затова бунтът на младите хористи е едва началото в битката за извоюване на авторитет и равенство в заплащането на всички хора на интелектуалния труд, както и на тези в областта на църковната просвета.

Христос воскресе! Воистину воскресе!

Това е нашият победен поздрав за Възкресение Христово. Обикновено го казваме в тази му форма на църковнославянски език. Няма да е лошо да се мине на новобългарската форма: Христос възкръсна! Наистина възкръсна! Но засега е по-силна инерцията да се ползва формата, която се и пее многократно, хилядократно през тези 40 дена от Възкресение до Възнесение Христово.

Има сякаш и психологически проблем: по-лесно ни е да кажем нещо на език, който не стига автоматично до съзнанието ни, но не е толкова лесно да го кажем на нашия говорим език, когато директно, дори почти без замисляне си го разбираме. Опитайте да го направите и сами ще видите резултата. Накарайте и другите около вас да го правят и ще се убедите. А съседите сърби отдавна го правят и то много успешно.

Някой може да ме заподозре в недобри намерения: „Какво рови сега този навръх Възкресение Христово?!“ (такива хора обикновено не казват „Великден“, те са уставни!).

А въпросът не е маловажен. Когато ползваме даден език, добре е да го правим по правилата, а не като хора от неуките малцинства. За какво става дума ли? За това, че ако погледнете във форумите тези дни, ще видите, че повече от половината поздрави са граматически сбъркани. Без да знаят и без да са научени, мнозинството от българите, първо, пишат и казват поздрава с погрешно „з“: „Христос возкресе! Во истина возкресе!“. Които пък го съобразяват това „з“, изключително често бъркат наречието „воистину“ и пишат: „во истина“ или „воистина“. Всеки малко запознат с граматиката знае, че това е наречие, което на български се превежда с „наистина“. То е превод от гръцкото наречие „alithos“ (αληθώς), което се превежда „наистина“. Но на църковнославянски то звучи „воистину“ – нито повече, нито по-малко! Вярно е, че произлиза от „во истину“, но то си е минало още в онзи старинен книжовен (комай никога неговорен) език в едната дума на наречието „воистину“. А словосъчетанието „во истина“ или думата „воистина“ просто не съществуват освен в устата на хора, които все още не са се научили да изговарят правилно един от най-любимите поздрави на православните християни.

Днес е Цветница. По-точно е Вход Господен в Йерусалим. Но това, официалното, название го използваме само за „служебни нужди”, както е и с Неделя Вайя, защото пък си имаме и названието Връбница. Многото названия явно говорят за популярността на празника сред нашия народ. Който едва ли случайно е създал и анекдота за българина, дето се жалвал от службите в православния си енорийски храм: „Аз когато отида на църква, попът все върба раздава!”. Значи явно нашият сънародник е от някакво разклонение на т. нар. преобладаващо „коледно-великденски” християни, дето ходят в църква само на Връбница.

Днес църквите не само са пълни, ами и пред тях отново се извиха опашки за върба. Мургави прабългари също много находчиво и услужливо предлагат и извън храмовете върба. Пазарни отношения, какво да правиш – има търсене, появява се и предлагане.

За да сме справедливи, трябва да кажем, че днес стотици хиляди православни християни у нас се черкуваха, много хиляди от тях се и причастиха с тялото и кръвта Христови. Това не са случайни хора, случайно попаднали в православните ни храмове. Но е вярно, че не всички бяха от ония, които всяка неделя са в храма. Лошо няма – не са могли да посещават редовно, но пък са се подготвили, постили са според силите си, изповядали са се и се причастиха. Още по-добре ще е техният пример да се последва и от други православни християни, които съзнават, че трябва така да постъпват, но все се случва нещо (работата, вилата, жената, децата, тъщата, стари родители, куче, кола, риболовни увлечения и пр. – колкото щеш причини!), та не стигат до осъществяване на християнския си дълг. Да се молим за тях да стигнат!

Тази година празнуваме 23-ия юбилей на християнството в България (от 865 г.), което след 5 години (870 г.) получава и своята полусамостойна организация – БПЦ. 23-ти юбилей е, доколкото еврейското понятие юбилей от Стария Завет е празник на 50-ата година.

За този празник трябва да се направи нещо значимо от всеки християнин, от всеки клирик, от всеки държавник. А ние започваме от това, да наградим премиера. Защо? За какви заслуги? Не казвам, че и всички предишни „кавалери” на този орден са го заслужили (особено един чужд премиер-президент), но сега вече май се прекали.

Даването на този орден е своего рода индулгенция: някой е направил нещо значимо, а ние му даваме нещо символно. Само че индулгенциите са давани от папите за конкретни актове в полза на Църквата, включително парични дарения. Не може да се отрече, че Борисов направи някои жестове към Църквата. Последното е отпускането на самолета за Йерусалим на Велика събота. Само че практиката е този самолет да се плаща от отпуснатите за БПЦ средства от държавния бюджет, които разпределя директорът на вероизповеданията, пряко подчинен на премиера. И естествено тези средства вместо да отидат за ремонт на рушащи се църкви, се дават за престижно пътуване на определени митрополити, придружавани от въпросния директор.

Отпустителен тропар на светителя, гл. 8:

Светилник на православието, крепило и учителю на Църквата, украшение на монашестващите, непреборим защитниче на богословите, чудотворче Григорие, гордост на Солун, проповедниче на благодатта, винаги се моли да се спасят душите ни.

Празнична стихира в чест на св. Григорий Палама:

Слава…, гл. 8

Твоят бърз за поучение език, звучащ в ушите на сърцата ни, пробужда душите на ленивите и с богоречивите твои слова става стълба, която възвежда земните към Бога; затова Григорие, чудо на Тесалия, не преставай да се молиш на Христос да бъдат просветени с божествената светлина ония, които те почитат.

Вижте още:

Никола Антонов и формация „Трисагион”:
Празнична стихира в чест на св. Григорий Палама