Младият мъж беше останал сам вкъщи – съпругата и детето бяха някъде в провинцията на гости. Не му се стоеше сам вкъщи и реши да отиде на кино – много обичаше хубавите филми, следеше какво пускат и не пропускаше да види нов филм. В късния вечерен час слезе от апартамента и отиде до колата, за да стигне по-бързо до модерния киносалон. Тъкмо отключваше колата си и на земята пред шофьорската врата съзря паднал портфейл. Взе го, прегледа го набързо: лични документи и карти всякакви, имаше и пари – не много, но все пак значителна сума. Да звъни на полицията? Ама и те докато дойдат, сетне протоколи и пр. – ще изпусне киното. Е, може пък след филма.

След филма обаче вече му се беше приспало и набързо се прибра – на сутринта ще направи, каквото трябва. А на сутринта преди да звънне в полицията, погледна личните документи. Те бяха явно на жена, видя и адреса й – на две преки от неговата улица. Беше около 8 ч., но не можеше да се бави повече – отиде и звънна на съответния адрес от личната карта. Излезе млада жена, сънена, загърната набързо с шал. Той я попита дали не си е загубила портфейла. Тя го изгледа изненадано: не беше забелязала да е губила нещо. Тогава младият мъж й подаде видимо нейния портфейл и тя с радостна почуда успя само да каже: „Ах, много Ви благодаря!“

Мъжът се усмихна и й пожела хубав ден. Както шофираше към работното си място, той отново се усмихна в себе си на мисълта: „Господ днес беше много добър към нас. На тази жена Той върна загубеното, избави я от загуба на средства, а и от ядове по вадене на нови документи, карти и пр. А на мене пък ми даде възможност да направя едно добро дело... Колко е хубаво!“

И радостен продължи пътя си (Деян. 8:39).

Разказ на очевидец

Във връзка с празника Успение на света Анна се заинтересувахме от единствения храм в България, носещ името на майката на света Богородица – света Анна. Той е в село Гърмен, център на община, на 7-8 км от град Гоце Делчев. Жителите на това село, станало печално известно през последните две години с т. нар. „квартал Кремиковци“, са известни със своята привързаност към православната вяра. Те имат стара църква „Свети Георги“ от 19 век, но заради свлачище се е пропукала и не може да се служи там. Така решили да построят нова църква.

Времената обаче били трудни, хората на село са с твърде ограничени възможности да съберат пари за голям храм, но с помощта и на общината, и на Дирекция „Вероизповедания“, и на Неврокопска митрополия, както и на много местни жители за няколко години я завършили. Тогава, както си е редно, отишли да искат благословение от Неврокопския митрополит Натанаил (+2013 г.) църквата да се освети и да се посвети на св. великомъченик Георги. Но пък в гърменския квартал Заграде (някога отделно село) има действаща църква, също посветена на св. Георги, където и сега служат и се черкуват през седмица.

Какво станало при тази среща с митрополита, ето разказа на очевидец на случката:

Поместваме тази пояснителна бележка по повод на нашумелите истории около Гигинския манастир и неговото така наричано „исихастирио“, което фактически е с неясен статут, защото уставът на БПЦ-БП не предвижда такова нещо, нито дори скит или метох.

С определението исихастирио обикновено се характеризира монашеско обиталище (не казваме жилище, защото в днешната гръцка практика често по размери това си е цял манастир), което се числи към някой манастир. Думата е гръцка (ησυχαστήριο) и идва от ησυχία (тишина, спокойствие), откъдето идва и исихазъм. Използва се и синонимът аскитирио (ασκητήριο). Но така или иначе това са гръцки думи, които още преди векове са преведени на български и не би трябвало днес да ги използваме. Една хубава дума за такова място е постница.

Тези места на уединен отшелнически подвиг понякога са наричани и скитове, но това е предполагало живеене на повече от един подвижници.

А „исихастирио“-то може да е само една колиба или една малка къщичка, дори за живеене на подвизаващия се може да се използва пещера или хралупа на дърво, както е било при св. Иван Рилски.

Днес е понеделник. Свършиха празниците около интронизацията на Врачанския митрополит Григорий. Въдворителното послание на Светейшия патриарх и Св. Синод беше прочетено от главния секретар – Мелнишки епископ Герасим. Това вече всички го знаят.

Само главната редакторка на синодния сайт още не знае, че митрополит Калиник Врачански от три месеца е покойник, а пак от толкова време и малко повече главният секретар вече не е архимандрит, а е епископ. Ако отворите копираните линкове, ще видите:

„Членове на Светия Синод:

Врачански митрополит † КАЛИНИК“ http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=members.xml (а митр. Калиник почина на 26 декември 2016 г.)

.....................

„Главен секретар на Св. Синод: Негово Високопреподобие архимандрит ГЕРАСИМ“ http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=sinod.xml (а главният секретар от 18 декември 2016 г. е Мелнишки епископ).

Разбира се, това не са единствените несъответствия и няколкогодишни празноти в синодния сайт. А Св. Синод на БПЦ-БП наистина не заслужава такова отношение от страна на своите чиновници.

И разбира се, като прочете този коментар, г-жа д-р главната редакторка ще се сети, че не си е свършила и тази работа.

Но докога читателите ще им посочват какво не са свършили, за което обаче те "коректно" са си получавали през тези три месеца заплатите – вероятно не малки?!

Лошо тръгват понеделнишки!

Господ нарича учениците Си „светлина“, „сол“, „квас“. Трябва да помним, че тези три думи имат смисъл само във връзка с по-общото цяло, на което служат. Квасът, който се ограничава в себе си, се самоунищожава, „вкисва се“. Вътрешното единение с Христос ни задължава да присъстваме в историята и развитието на обществото с активна позиция като нашия Господ, Който действа в историята и остава неин Господар. Това не трябва да става чрез повърхностен ентусиазъм с цел политико-социалното налагане на Царството Божие, нито с нетърпение или песимизъм поради силата на греха и неверието. Изкуплението „в Христос“ е извършено, силите на мрака окончателно са обградени и врагът без съмнение е напълно победен. Той обаче отчаяно хвърля последните си стрели. Все още съществуват ранени, убити и мрак.

Из книгата „Мисията на Православната църква – по стъпките на Христос“