С две думи казано: трудна работа. Не че работата е толкова трудна, но когато няма резултати и нищо не произлиза от такива комисии, обикновено така обобщаваме.

През последните години се нагледахме на... липсата на резултати на множество синодни комисии. Те се съставят по сериозни въпроси, но за съжаление отношението към завършване на работата на комисията с някакъв резултат е в значителна степен несериозно. Спомняте ли си резултати от комисиите за поведението на този или онзи епископ, станал скандално известен пред цял народ с деянията си? Или за някакви монаси, които били такива или онакива, но... няма решение по нито един от въпросните случаи.

В последните 1-2 месеца отново две комисии показаха правилността на наблюдението: ако искаш една работа да не се свърши, повери я на комисия!

Светото кръщение на едно дете е радост за всеки християнин. Когато децата са стотици, радостта е стократна... Но трябва да се внимава едно от тайнствата в Църквата да не се превръща в някакъв вид имиджово събитие, продуцирано по модела на ТВ-реалити, с продуктово позициониране на популярни лица от екрана. Кръщението е много сериозен личен избор, повратен момент в живота на човека, дори и когато се извършва в младенческата му възраст, и не бива да бъде просто част от кампания, дори тя да е с най-добри намерения. „Национално кръщение“ за християнина е нонсенс. В Църквата няма „национално“, има „съборно“. „Няма вече юдеин, ни елин“, както пише апостол Павел до Галатяните. И дори когато обличат младенците в народни носии, трябва да се помни най-важното – „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“.

Това „звездните кръстници“ може и да не го знаят, но свещенослужителите трябва да им го кажат – и на тях, и на родителите, за да могат малките християнчета да растат на здрава духовна основа... А решението на БПЦ да се освободят всички кръщенета в този ден от такса е прекрасно. Дано да намери продължение и да бъде определен поне един ден в годината, в който всички, които желаят да се кръстят и присъединят към Христовата Църква, да могат да го направят, без да се притесняват от недоимъка си. За това не е нужна намесата на лицата от екрана, нали, защото „човек гледа на лице, а Господ гледа на сърце“.

Текстът е публикуван във фейсбук профила на автора

Днешното решение на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия за персоналните промени по висшите етажи на църковната власт буди известни въпросителни. Те няма как да не направят впечатление, макар че ще бъде пресилено да ги наречем изненадващи – отдавна сме спрели да се изненадваме на подобни решения на върховното църковно ръководство.

Първо, досегашният ректор на ПДА „Св. Кирил и Методий“ е освободен без никаква обосновка. А в обществения ни живот през последните 27-28 години свикнахме да виждаме подобни обосновки за важни решения. Той беше досега близък съратник на пловдивския владика и освобождаването му може да означава доста неща.

Второ, новоназначеният (от утре, 20 септември 2017 г.) ректор няма доказано притежание на диплома за висше образование (независимо че е учил богословие в университет на съседна страна) и това е широко известно. На фона на ниския академичен рейтинг на въпросното висше духовно училище днешното назначение не вещае нищо добро.

Днес, един ден след Рождество Богородично, Църквата чества паметта на нейните родители – Йоаким и Анна. Малцина знаят, че там, където те са погребани, има два св. престола, където ежедневно се отслужва божествена Литургия. Този храм, наричан Пречистия Богородичен гроб в Гетсимания, е един от най-старите в Св. Земя, построен от св. Елена през 346 г. в памет на Успението на Божията майка.

49 стъпала надолу трябва да слязат поклонниците, за да стигнат до гроба на св. Богородица. На 24-то стъпало отдясно са гробовете на светите богоотци Йоаким и Анна. Праведният Йоаким починал осем години след Въведението на малката Мария в храма, на 92-годишна възраст, а св. Анна – 11 месеца след него, на 83 години.

Коко си беше хипар отвсякъде: градско момче от времето на „зрелия социализъм“. И като хиляди свои връстници от края на 70-те години на двайстия век той беше узрял за истината, че дори да презрее, „социализмът“ не може да удовлетвори нито частица от чисто човешките му духовни и физически нужди. Затова се увлече по хипи-движението. Да не ви обяснявам как мислеше и какво харесваше или не харесваше, но така или иначе се развиваше като един средностатистически „неблагонадежден“ младеж, при когото комсомолът се беше провалил във възпитателните си функции.

Вече беше прекарал около месец с приятели-хипита на морето, по най-дивите и туристически неоползотворени места на крайбрежието. Тръгнаха си на автостоп, стигнаха някак до Търново и рекоха да се пошляят из околностите му. Така стигнаха и до недалечния Преображенски манастир. Беше началото на август, времето топло и сухо – само за хипита! Ходиха пеша до манастира. Там нещо се събираха хора, една милиционерска жигула респектиращо се мъдреше пред вратите на историческата обител. Тримата приятели пообиколиха манастирския двор, надникнаха и в църквата, пък изведнъж им дойде свежата хипарска идея да видят къде в отвесните скали над манастира са живели някога отшелниците – тия предвестници на хипарството.