Спокойно, няма и не се очаква някой епископ да излезе на борсата (тоест, като безработен, както обикновено се употребява този израз в съвременния български език). Защото дори един епископ да е на покой, та дори да е под запрещение да прави каквото и да било като принос в дейността на Църквата, той си получава заплатата от Св. Синод (сигурно се сещате за един настоящ пример в БПЦ). Но става дума за това, че видинските епархийски избори отново поставят един сериозен въпрос. Един от двамата избрани епископи (Драговитийски Даниил или Мелнишки Герасим) след седмица ще се отправи за Видин и ще освободи един важен пост – на викарий на възрастния митрополит на САЩ, Канада и Австралия или на главен секретар на Св. Синод. Предполага се, че както синодната канцелария не може без началник, така и митр. Йосиф няма да може без викарен епископ. Тогава?

Тогава съвсем естествено е Св. Синод или задокеанският митрополит да отидат на борсата, за да си потърсят епископ. Ама де ги тез епископи? За добро или за лошо нови не се ръкополагат, 2-3 са „замразени“, незамразените (с едно изключение) си имат места и достатъчно работа. Изключението е с тримата (случаят е направо за книгата на Гинес, но нямам право да правя такова предложение) викарни епископи на един амбициозен митрополит. Не че му трябват трима (при това платени от синода, не от митрополията!), защото той си върши добре работата и сам, но пък елементарният пазарен и борсов принцип е: когато цените са ниски, купувай; когато цените се покачат, продавай!

През последните дни живо се обсъжда в църковните среди посещението на Негово Светейшество Българския патриарх Неофит в Цариград във връзка с откриването (не знам дали да го наричаме обновление, защото този чин не беше спазен) след дългогодишен ремонт на историческия български храм „Свети Стефан“ в квартала Фенер, известен като желязната църква. Какво се дискутираше ли?

Преди всичко, обновлението беше планирано за 26 декември от 15 ч., от 17 ч. в същия ден следваше да се отслужи първата вечерна от български архиерей, а на самия празник, 27 декември, да се отслужи първата света литургия след обновлението – от празнуващия Калиополски и Мадитски митрополит Стефан (Цариградска патриаршия) и от Старозагорския митрополит Киприян в присъствието на Цариградския вселенски патриарх Вартоломей. В последния момент тези богослужения бяха отменени от турската власт, която явно се договори с българските власти църквата да се „открие“ (с добре познатото у нас рязане на лентички) на 7 януари. Основанието?

Трудна тема. Защото е неприятна. Защото за незапознатия с нещата може да изглежда като война между институциите. Но такава няма и слава Богу! Защото все пак отделните монаси не са институцията Зографски манастир или Славянобългарски манастир „Свети Георгий – Зограф“ на Света гора – Атон.

Иначе такива „войни“ или подобни на войни остри конфликти между отделни митрополии и манастири, между митрополии и дори синоди и светогорската монашеска общност, например, за съжаление е имало не малко в дългата църковна история. Но тук отново няма подобно явление.

В българския език чужди думи и понятия идват обикновено през европейските езици – румънски, италиански, френски, немски, английски. Този процес е бил толкова впечатляващ, че някои патриотично настроени филолози преди повече от стотина години се опитват да дадат решения, които звучат напълно неприемливо. Така или иначе езикът ни се изпълва с чужди понятия.

Същото се наблюдава и в богословската терминология. А понеже в нея повечето понятия естествено са от гръцки произход (да не забравяме, че християнството се появява в гръкоезична среда), те идват при нас в своето „западно“ произношение, заимствано от някой европейски език. Обаче в последните 2-3 десетилетия в богословските среди у нас се наблюдават странни усилия да се въведат нови форми на известни и безпроблемно употребявани повече от век понятия. Ако се зачетете в писанията на някои съвременни преподаватели в богословските ни школи, ще срещнете, например, форми като еклезиален, еклезиен, еклисиен, докато всичко това може да се замести с простичкото прилагателно църковен. Ясно, просто, разбираемо, чисто българско!

В мрежата се натъкнах на следното твърдение по повод на употребената дума „нафора“: „Нафора нищо не значи. Думата е Анафора, което означава „антидор“. Нещо като заместител на причастието“.

Анафора обаче не означава антидор. Антидор означава „вместо даровете“, т. е. даровете на светата евхаристия. А анафора означава „възношение“, „въздигане“ на даровете по време на светата евхаристия. Не е необичайно „окастрянето“ на думата в българския език до формата „нафора“, която е общоупотребима и не може да се твърди, че не значи нищо. Може би 99% от християните у нас ползват тази форма и в това няма нищо лошо.

Такива примери има много: напр. думата параклис има две значения в българския език, а на гръцки са две съвсем различни думи: „парекклисион“ (букв. „прицърквие“, т. е. малък храм при някой друг, по-голям храм) и „параклисис“ (молба, моление, съответно и вид богослужебно последование).