Парижката „Света Богородица“!

Кой не е чувал или чел за нея? Най-малкото от едноименния роман на великия френски писател Виктор Юго, по който са направени поне 15-ина световно известни филми, театрални постановки, дори балети.

И колко много сънародници – със сигурност стотици хиляди – са я виждали и са се възхищавали, и са свързвали чутото, прочетеното, видяното по филми и театрални постановки за този шедьовър на християнската архитектура и изобразително изкуство!

Онези, които са замислили този внушителен храм, и другите, които са го строили и украсявали, са имали сигурно най-различни амбиции. Някои може би са били изпълнени с човешката гордост на византийския император Юстиниан, който при освещаването на „Света Софѝя“ по Коледа 537 г. извикал: „Соломоне, аз те победих!“. Макар че никак не е християнско, нали?

Празникът е ден в годишния кръг с особено значение, което предполага честване (почитане), празнуване, спиране на обичайната всекидневна работа и пр. Но хора много, традиции различни, затова и празниците са доста и разнообразни. Дори в една само традиция, в една религия, в една страна или област, та и в едно селище. Както е казал един мъдрец, празниците са като спирките по един дълъг път, в случая – пътя на нашия живот. 

Такива са и църковните празници. При тях на пръв поглед е засилена богослужебната страна, но не по-слаба е и образователната. Защото хората отново, и тази година, чуват за съдържанието на празника, размишляват, поучават се. И тъкмо затова обичат празниците. Някои може да ги обичат и заради курбана, който се раздава на места, но това е съвсем друг въпрос.

Църковните празници имат понякога (напр. когато са господски или богородични) предпразненство и попразненство. Предпразненството е обикновено 1 ден, а попразненството е най-често 1 седмица, само на Пасха Христова заради величието на празника попразненството е 40 дена – до срядата преди Възнесение. В последния ден на попразненството е отданието на празника, когато в общи линии се повтаря службата за празника от съответните богослужебни книги, но самото честване няма онази тържественост, каквато има на самия празник.

Днес е един добър ден за българската каноничност. Поканени най-официално от дошлия у нас архиепископ Стефан, глава на МПЦ, да участват в държавно-църковните тържества по Петдесетница в Охрид, мнозинството от нашите митрополити казаха: „Не, благодарим!“.

Да, няма как БПЦ да участва – това ще е в разрез с устава ѝ, който, колкото и да се потъпква от някои митрополити, си е основен закон на БПЦ-БП. В него, както всички знаят, е написано, че БПЦ я има, защото е приемница на Плисковската архиепископия, на Българската патриаршия от Първото ни царство, на Охридската архиепископия от византийското робство, на Българската (Търновска) патриаршия от Второто ни царство, на Българската екзархия от турското робство и до 1945 г. И сега изведнъж да каже синодът ни: е, то щом Охридската архиепископия си я имат вече и сърби, и македонци, какво толкова пък – да им я харижем, а? Да, но това не е като да харижеш една енория или един клирик на друга църква, както става понякога в нашето бепеце. Тук ти си режеш корените и казваш: халал да им е на сърбите архиеп. Йован, халал да им е на македонците архиеп. Стефан! А ние да стоим отстрани и да подсмърчаме или дори от учтивост да ръкопляскаме?

Има един основен документ за устройството и дейността на Българската православна църква – нейният Устав. Както знаем, той е приет от най-висшия управленски орган – Църковно-народния събор, но май все повече не е нужен на никого, особено и защото самият Св. Синод се случва да го нарушава без проблем. Това нарушаване минава за „икономия” или с оправданието „при особени обстоятелства” и всичко е наред. Но все пак има хора, които чат-пат четат и Устава и сега пак го направиха, за да се види можем ли с лекота да отминаваме казването, че еди-кой си митрополит не е бил на заседание на Св. Синод. Ние сме свикнали на всяко заседание да отсъстват поне по трима митрополити и много важни за Църквата ни решения да се взимат все с отсътвия. Но какво казва Уставът на БПЦ по въпроса:

„Чл. 54. Никой архиерей не може да откаже участие в заседание на Светия Синод в пълен или намален състав, освен поради тежка, продължителна болест, немощ или други причини, признати за основателни от Светия Синод. При неизпълнение на това задължение архиереят подлежи на църковно наказание.”

Много ни е нужна. Винаги и на всеки един от нас. На всички ни се случва да изпаднем в това състояние. Изборът на сина не е лесен. Лесен е обикновено първият избор, но вторият, ех, вторият... На когото не му се е случвало, той не го знае! А който го е преживял този обрат, той никога не забравя съкрушаващата сладост в гърдите, когато видиш благостта на Отца, на бащата или майката, на брата или сестрата, на ближния да те обгръща с нечакана топлота и неподправена радост.

Затова точно в навечерието на тази неделя е толкова тъжно да видиш, че някои не си вземат поука от Христовата притча, която е класика в религията, в етиката, в живота. Призоваваха го и го молеха да се разграничи от онези, чиито рожкови той споделяше, но не ги послуша. Очакваха го с отворени обятия, а той явно се тешеше в чужди обятия, които обаче не са бащините, не са отеческите, не са братските. Колко жалко, наистина...

И защо е всичко това? С видинския избор не се слага нито краят на света, нито пък и краят на митрополитските избори. Когато Бог рече, пак ще има избори, пак ще има състезание, много е вероятно и този наш брат и отец да спечели. Желаем му го от сърце! Първо, защото нито аз, нито Славка Божкова, които работим единствено и само за слава Божия, ще се кандидатираме тогава или когато и да било. Но нима е християнско, който и да си ти, да се опитваш да слагаш прът в колелото на епархийската история на Видин или да жалиш, че твоя креатура или „твой човек“ не е влязъл в двойната бюлетина за каноничния избор?

Аз това не го разбирам. Който го разбира, нека ми каже.