За християнския бунт

Всеки път към вярата и към Христос е личен и различен. Какъв беше вашият път?

Аз не мисля, че моят път се различава от пътя на всеки друг. Тръгваш и се увличаш в някакви светски инициативи, първоначално ти се струва, че всичко е много добре, лети се до едно време на ветрени криле, след което разбираш, че всичко е ден до пладне, почваш да търсиш нещо, което е по-стабилно, което дава опора и не е от днес за утре. И това е хубавото, че в този момент някъде Господ се намесва. Защото много хора не Го откриват, въпреки че търсят. Аз имам много мои бивши колеги и познати и те търсят, но дали по тяхна или не знам по чия вина, не откриват Господ. Малко хора откриват Господ. Затова е важно в момента, в който Господ се намеси, то е един такъв тих гласец, този глас да бъде чут и да има отговор, отклик. Твърде често това не става. Размине ли се човек веднъж, после става много по-трудно. Иначе аз не виждам в моя живот нещо, което да е по-особено от живота на всеки друг. Това че за някакво време аз съм имал по-голяма известност, то е нож с две остриета – от една страна е по-трудно да се откажеш, защото си свикнал със светската слава, тези неща трябва да ги пожертваш. От друга страна е по-лесно, защото ти вече си ги изпитал. Няма какво повече да ги преследваш, видял си, че това е прах и пепел. Затова може да се каже, че е по-трудно, но в същото време може да се каже и че е по-лесно.

Песента “Черната овца” беше и е безспорен хит и български евъргрийн, текстът й импонираше много добре на нашето бунтарско настроение в онези години. Какво смятате вие за бунтарството днес?

Затова е хубаво, че го има Христос и християнството. Ето този рокаджийски бунт е нихилистичен бунт, той стига донякъде, заявяваме проблемите, казваме, че не сме съгласни. Обаче после... Това е хубавото на нашата вяра, плод на Божественото откровение, Господ се е открил и е показал кой би трябвало да бъде истинският бунт. Човекът да се разбунтува срещу пътя, по който върви. Виждаме накъде отива целият днешен свят, съвсем точно се изпълняват вече някои неща от Писанието. Светът си върви към погибел и човек трябва да е наясно, наистина да открие кой е истинският бунт, а не просто ето тези бунтарски настроения в рок музиката, както и в киното. Тези неща са донякъде стойностни, бунтарски, дотолкова доколкото се маркират проблемите, заявяват се, изкрещяват се – обаче дотук. Рецептите, които се дават и решенията не са никак по-добри от останалата действителност.

Не бъркаме ли понякога смирението с примирението, бива ли с всичко да се примиряваме и не можем ли да се бунтуваме ние християните?

Е да, но християнският бунт е друг. Сега на прага на Великия пост е много удобно време да се каже в какво се състои християнският бунт и че той тръгва от самия себе си. Какъв смисъл има да се бунтуваш срещу външните проблеми, срещу злото вън от теб? То като си е вътре в теб, се оказва, че в крайна сметка то поема този бунт, тоест вече ти се бунтуваш, но чрез това зло, което е вътре в теб, тоест ти го използваш и по този начин то вместо да намалява, взема, че нараства. А пътят в Православието е обратен. Бунтът почва навътре, първо човек се обръща и почва да се бунтува срещу страстите си. И тогава вече, ако Господ ти отвори очите да видиш нещо, да можеш да помогнеш първо на някой по-близък и чак после, ако реши Господ да те използва, да помогнеш на други хора.

И в крайна сметка се оказва, че онзи, външният бунт, е безсмислен. Такъв е примерът и с “Черната овца”, това е онзи рокаджийският бунт, който действително няма никакъв смисъл. Защото аз познавам много хора, които са живели с тези песни и това им е било едва ли не като религия, но те по никакъв начин не са придобили нещо духовно от това, не са израснали. Нихилистичен е този бунт. Нищо положително не носи в крайна сметка. Може би дотам е положителното, ако се бунтуваш и по този начин стигнеш до вярата. Обаче и там е трудно. Намираш вярата, обаче какво ти казва тя – недей да се бунтуваш срещу тия, да крещиш този бил такъв, онзи онакъв, че светът бил несправедлив, а започни от себе си. И това е за много хора камък за препъване. Крещиш против другите, вместо да влезеш вътре в себе си, да видиш там какво става. На пръв поглед е по-лесно да крещиш против другите, но пък е безсмислено. Защото така нищо не променяме. Само си викаме един на друг. Свети Серафим Саровски е казал “Придобий мирен дух и мнозина около тебе ще се спасят”. Но ние не го правим. Критикуваме само и си мислим, че принасяме полза.

Търсят ли ви все още приятелите ви от онези времена?

По-редичко. Защото вървим в различни посоки. Така се оказва. То няма и за какво да се търсим вече.

Не е популярно Православието?

Ами не е. Той и Христос не е бил популярен. Бил е разпнат.

Може ли да се твърди, че днешната поп-култура е по-развращаваща от тази преди години?

В днешната музика има на моменти съвсем открит демонизъм. Но дали днешната поп-култура е по-опасна – колебая се да твърдя това. Защото този демонизъм днес е по-лесен за разпознаване. Преди нещата бяха по-скрити, по-завоалирани в определени форми. Аз имам класическо музикално образование. Там тези демонични влияния също ги има. В западната класическа музика. Като тематика, образи, ценности тя е на езическа основа. Много рядко са християнските образци. Тази музика също има развращаващо влияние, но е много по-рафинирано. Класическата музика формира по-нежни усещания, но там също трябва да се внимава. Най-доброто е човек да си върви по пътя на вярата и върху тази основа да си изгради един критерий, чрез който, ако има нещо полезно там, да се подбере. Ако няма, да се избягва. Ако трябва да сме откровени, фолклорът също има лошо влияние. И то не поп-фолкът, а самият български фолклор. Смесица от ценни неща, неща, които кореспондират с вярата и с езичеството. Основата е езическа, ценностите са езически и което е най-опасното – под християнско було. Говорят: българският фолклор бил християнски, понеже е български и понеже бил облъхнат от християнството - нещо такова, глупости. Българският фолклор е 95 процента чисто езичество.

Не е ли прекалено трудно за днешния светски човек да бъде християнин?

Е, трудно е. Христос не е казал, че ще ни е лесно. Напротив, казал ни е “в този свят скърби ще имате”. Но точно защото е трудно, там срещаме Божията помощ, Неговата сила в немощ се проявява. Виждаме, че е трудно, виждаме, че сме немощни, и тогава идва Господ на помощ и помага. На кой му е било лесно? На светиите лесно ли им е било? А и защо трябва да е лесно? От собствен опит мога да кажа, че в привидно невъзможни сутиации Господ така помага, че всичко става съвсем лесно. Само че ние сме ужасно нерадиви и някак си, преди още да сме се опитали да направим някаква крачка в тази посока, си казваме, че е трудно, и падаме духом. Как да помогне Господ на такива? Той чака някой да го призове за помощ, някой да се опита да извърши нещо, което надхвърля това земно ниво, но никой не ще. Как да ни помогне Господ при това положение?

От какво боледува Българската православна църква?

Не ми се струва, че в самата църква има някаква болест. Много се говори, че църквата ни била някакъв болен, който лежи на легло и едва ли не на смъртен одър. Проблемите си имат лесни решения. Ако не ти харесва при един свещеник, можеш да опиташ при друг. Но човек трябва да си зададе въпроса: къде е проблемът, в свещеника или у него. В никакъв случай не може да се каже, че пастирският кадрови елемент в църквата е на кой знае какво ниво. Но това е общо заболяване на църквата. В никакъв случай и редовият мирянски елемент в църквата не е на високо ниво. Много по-често се сблъсквам с проблема добър и усърден пастир и категорично нежелаещи поне малко да пораснат миряни. Миряните са една инертна маса, особено по-възпрастните – категорично отказват да направят поне някаква крачица встрани от обредността, малко по-нагоре да се издигнат. Говоря за основната маса, които назовават себе си християни и пълнят църквите по големите празници. Тая основна маса е абсолютно инертна. Тя не се поддава на никакво влияние, въпреки усилията на немалко от нас. И те затова тези усилия не си личат, не се виждат. Не всеки полага такива усилия, но има такива, знам. Резултатът обаче не е такъв, какъвто би трябвало да бъде. Или какъвто би ни се искало.

А суеверията – в много църкви има огромни надписи, че в еди кои си дни се четат молитви против уроки? Вместо да се страхува от Господ, българинът се страхува от всякакви други неща.

Това е пак пастирски проблем. Много хора идват за уроки. Ами пастирът да вземе пък да му каже: не ти е проблем, че някой те е урочасал или проклел, ами... Аз примерно им казвам, че са под Божие проклятие. Защото не изпълняват закона Господен. Написано е “тоя народ е проклет, защото не знае закона Господен”. Не знаеш ли закона Господен, тогава започва да те е страх от какво ли не. Далеч ли си от Господа, започваш да трепериш. И аз това го знам по себе си. Човек преди да стъпи на тази здрава основа изпитва какви ли не страхове. После не че страховете изчезват съвсем, но вече имаш помощник. А суеверието съществува в църковната среда. Именно у тази голяма инертна маса на масовия християнин, който всъщност що ли въобще се нарича християнин! Това на практика не са християни.

А защо продължава да се служи Литургия в постройката на Рупите, изрисувана от Светлин Русев и посветена на Вангелия Гущерова например? Или защо хората продължават да се тълпят на Кръстова гора?

Това е болест, но това си е болест на самите хора. За да служи там свещеник, той е пратен от владиката. Тоя владика нещо е освещавал там, въпреки че те сега някои от владиците са достатъчно лукави. Там например той много лукаво се измъкна. Той каза, че иконостасът или нещо там е осветено. Дърворезбата или не знам какво. Някаква глупост. Но няма значение. Това е символичен акт. Ти нищо не си осветил. Ти в момента, в който влезеш вътре – край! Хората това гледат, много го интересува някой, ти какво си осветил. Същото е и с Кръстова гора. Аз съм говорил за това с митрополита, ама ние, казва, знаем за проблема. А то какъв е проблемът там? Това са някакви измишльотини. На базата на болни видения на един човек през трийсетте години. Болен човек, психически болен човек, когото за съжаление смятали за светец. Говорил съм с много хора. Преди трийсетте години такова предание е нямало въобще. Аз съм чел поне пет варианта на преданието, взаимно противоречиви. Това са пълни глупости. Нито има парче от кръста, нито нищо такова. Нищо сериозно няма. Единствено някакви такива болнави приказки, екстрасенси, летящи чинии, зареждане с енергии и прочие глупости. Та митрополитът каза: знаем за проблема, против това увлечение сме, не го поддържаме. Е, какво сте против? Митрополитът отива там и служи. И после казва, че бил против и знаел за проблема. Е как, ти ги поощряваш по този начин. Това не се разбира. Един митрополит, един патриарх отиде ли на това място, присъстваш ли там – край. Хората това гледат. Те си казват: ето, там служат. А аз тука после с моите миряни водя люти битки да им обяснявам, че не бива да се ходи на Кръстова гора, а на Рилския манастир примерно. Ама защо не, той патриархът отиде? Е, сега отиди обяснявай!

Противникът, дяволът без друго си е силен, но когато и архиереи започнат да му служат, борбата става много трудна. Но аз съм се убедил, Господ има грижата и тия хора, които вървят усърдно по пътя на вярата, Той им открива и някак си разбират. В моите енории това ми показва опитът – който е тръгнал сериозно по пътя на вярата и с минимума, който е: спазване на постите, редовни изповед и причастие, четене на литература задължително (без това не може да се мине именно поради оскъдицата на добри духовници, трябва да се чете, това е начинът да се компенсира) – на такъв човек и през ум не му минава да отиде на Кръстова гора, през ум не му минава да му четат Киприянови молитви, през ум не му минава да заколи курбан. Това остават популярни дейности за периферни на църквата тъй наречени християни, които пак продължавам да се чудя, защо ги наричаме християни, като те изобщо не са такива. Но нали това е в духа на нашето прословуто снизхождение все пак. Знаем го, дори им казваме, че грешат, но ги търпим, в смисъл не ги отсичаме, не ги осъждаме.

Става ли противникът по-силен от утре, когато започва Великият пост?

Или ние ставаме по-слаби. Не е много сигурно. Противникът не е силен. Противника Христос го е победил и той е силен дотолкова, доколкото ние сме далеч от Христа. Приближи ли се човек до Христа, кой ще го победи? Я да имахме ние... хайде, да не краен пост... а една постоянна мисъл за Господа, честа молитва, съкрушение в сърцето, да не се превъзнасяме, да видим тогава противникът дали щеше да има някакви сили; никакви сили нямаше да има. Но той от там черпи сили. Като се отдалечим от Христа, като се повъзгордеем малко, като решим да се поутешим по време на пост, и той противникът вземе, че придобие сили. После съжаляваме, ама тя, вредата, вече е нанесена.

* * *

След интервюто влязох в църквата. Една от онези малки уютни църкви, каквито има в Трявна и на много други места в България. Местата, където Божието присъствие е по-осезаемо. Разделихме се с отец Божидар и си тръгнах. Чувствах се по-леко и по-светло, както винаги се чувствам след среща с истински духовен човек. Обещах си скоро пак да дойда, но вече с децата и жена ми. На Литургия. Впечатленията ми бяха още необмислени, когато по обратния път само след минута на мегдана на село Горица се натъкнах на странен карнавал. Спрях колата и отворих прозореца, за да направя снимки. Народонаселението празнуваше. Мъжете пиеха вино, децата прескачаха огън, жените пушеха и се хилеха. А в средата на площада свиреше гайда и играеха хоро различно маскирани хора. Разпознах няколко кукери, няколко не знам какви, един полицай и... един поп. Да, една жена се беше дегизирала на дядо поп – с расо, брада, калимявка и кой знае защо с тъмни очила. Нямаше как да пропусна и да не снимам тази тълпа. Същата, която след около 50 дни ще изпълни с непристойни викове и глупаво веселие двора на църквата по същия начин, както сега е изпълнила площада. Без никаква разлика. Без никаква разлика.

Разширен вариант на интервюто за в. "Монитор"