...в Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква
С тези думи на Символа на вярата православните християни свидетелстват принадлежността си към единия, единен и неделим богочовешки организъм – Църквата Христова - „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15), над която и „портите адови няма да надделеят” (Мат. 16:18).Вече повече от две хилядолетия Църквата изпълнява своята мисия - спасението на цялото човечество въпреки гонения, ереси, схизми и разколи, които преодолява благодарение на Божията милост, единството на вярата и сърборната си воля. Седемте вселенски събора оформиха догматичната й същност, основавайки се на Свещеното Писание, Свещеното Предание и светоотеческата традиция.
Хиляда и стогодишната историята на Българска православна църква свидетелства за строга съборна традиция. Началото е поставено с Първия всебългарски църковен събор в Преслав, който освобождава Симеон, третия син на св. княз Борис, от расофорството и го коронясва за цар на България. Следват Вторият църковен събор през 917 г., който провъзгласява автокефалията, и Съборът в Лампсак през 1235 г. при цар Иван Асен II, когато Никейският патриарх Герман II и останалите източни патриарси признават патриаршеското достойнство на Българската църква, а за пръв Търновски патриарх е провъзгласен Йоаким I.
В ново време съборната традиция продължава с Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г., провъзгласил нашата църковна независимост. В отговор Цариградската патриаршия ни налага схизма с обвинението във „филетизъм”, т. е. внясянето на разделение по етнически принцип.
Вторият Църковно-народен събор, заседавал в Народното събрание през 1921-1922 г., изменя и допълва действащия тогава Екзархийски устав.
Третият Църковно-народен събор през 1953 г. възстановява патриаршеското достойнство и избира Български патриарх след петстотингодишно прекъсване. В следващите четиридесет години българската съборна традиция е преустановена по обществено-политически причини.
Началото на демократичните промени даде надежди за нов тласък в духовния живот на нашия народ, поставен в духовна изолация, довела до пълно религиозно невежество и верова безпросветност. За съжаление съвсем скоро надеждите се оказаха напразни. В църковния живот на нацията ни настъпи една вътрешна ненормалност, която разкъса единството. Постави се началото на разкола.
Нови държавни служители дръзнаха да мислят подобно на атеистичните си предшественици, че могат да уволняват и назначават патриарси и владици, че хилядогодишната Българска църква е просто едно административно учреждение, чието „ръководство”, простете секуларния израз, може да се освободи с една чиновническа заповед.
Да, безспорно, висшата ни йерархия има защо да бъде упреквана в липса на съпричаст със страданията на обикновените вярващи, подложени на гонения в годините на атеизма. Десетки свещеници и църковници бяха погубени, а обществените изяви на Църквата сведени до чисто битово требничарство и то под страх от гонение. Но начело на тези, които поведоха разкола с обвинението, че Българският патриарх е избран по волята на една атеистична власт, застанаха именно онези духовни лица, провеждали най-дейно политиката на бившия режим по отношение на Църквата. Достатъчно е да разгънем томчетата със слова и речи, произнесени пред „миротворчески и икуменически форуми”, в които същите тези митрополити величаят „Славният Октомври” и „Великите ръководители-митротворци Йосиф Висарионович Сталин, Никита Сергеевич Хрушчов, Леонид Илич Брежнев” и прочие „благодетели църковни”.
Обвиненията, че Светейшият патриарх е избран по волята на Политбюро на ЦК на БКП, отпадат, когато се осъзнае реалното положение на Църквата ни в онези години. Днес, двадесет години след началото на разкола, е ясно, че не личността или законността на избора на патриарха е истинският проблем. Проблемът е чисто материален и икономически и няма нищо общо с паметта на онези, които са се увенчали с мъченическа смърт в годините на комунизма.
Българският народ стана свидетел на грозни събития, груби обиди и дори физически схватки между духовници, които доскоро се наричаха братя. Всичко това го отврати и отдалечи от духовността. Задачите на атеистичната власт продължаваха да се осъществяват, но вече по друг сценарий.
На 30 септември и 1 октомври 1998 г. в София се свика Светият разширен всеправославен надюрисдикционен събор. В състава му влизаха всички предстоятели на Православни църкви и съответен брой делегати. Църквата отново се обърна към съборния си характер по един особено тежък казус, разкъсващ единството.
Вселенският патриарх Вартоломей, патриархът на Александрия Петър VII, патриархът на Антиохия Игнатий ІV, Московският патриарх Алексий II, който се оттегли преди края на събора, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и всички представители на автокефални и автономни Църкви признаха недвусмислено, че по силата на свещените канони в Българската църква съществува разкол.
Пред събраните в храма „Св. Александър Невски” предстоятели се явиха водачите на разколниците. Тогава те доброволно свалиха енголпионите си (символи на архиерейска степен), поставиха ги пред патриарсите, представиха покайните декларации, с които молят за прошка, и обявиха, че признават Негово Светейшество Максим за Патриарх Български. Отказват се от своите епископски ръкоположения, получени по време на разкола, и остават обикновени монаси. По крайно снизхождение и по силата на пълна икономия съборът ги прие отново в лоното на светото Православие и призна епископското им достойнство.
Съборът заяви, че „разколът е най-големият грях в лоното на светите Поместни църкви, който лишава пребиваващите в него от благодатта на Светия Дух и смущава съвестта на вярващите".
Съборът изслуша и прие разкаянието на бившия Врачански митрополит Калиник и го възстанови в степента на архиерейския му сан. Същевременно раздели териториално Врачанска епархия на Врачанска и Плевенска под духовното обгрижване на Високопреосвещените митрополити Врачански Калиник и Плевенски Игнатий.
Съборът изслуша разкаянието на отделилите се в разкол и приели неканонична хиротония "епископи" от самозвания синод на низвергнатия бивш Неврокопски митрополит Пимен и ги прие като титулярни епископи в единството на каноничната църква под омофора на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим.
Наказаният с низвержение и анатема предводител на разкола и представящ се за "патриарх" Пимен беше приет в църковно общение и в йерархическата му степен с право да се титулува "бивш Неврокопски митрополит".
Съборът прие и ръкоположените в разкол свещеници и дякони, а извършените от тях чинодействия се обявиха за автентични, валидни и благодатни. Обявиха се за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните с приемане в общение и под ръководството на каноничните им пастири.
Всички храмове, манастири и сгради, намирали се във владение на разколниците, преминават под юрисдикцията на каноничната Църква.
Чрез единодушно приетите решения на Всеправославния събор, "с благодатта на нашия Господ Иисус Христос, с просвещаващата и освещаваща сила на Св. Дух се премахна създаденият през 1992 г. разкол и се отстрани не само от живота на поместната ни света Църква, но и от цялата Вселенска православна църква за спасение, изкупление и освещение на христолюбивия народ.”
Постави се формалният край на разкола, но това фактически не стана. Група от разколниците отказа да се подчини и се отрече от покайните си действия. Други пък, върнали се в лоното на Църквата, пожелаха повторно епископско ръкоположение, извършено от канонични членове на Светия Синод. И едното, и другото действие означават непослушание спрямо съборната воля на цялата Православна църква.
Днес, когато излиза решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, става ясно, че адвокатите на ищците необосновано твърдят, че решенията на Всеправославния събор нямат канонически основания, а имат препоръчителен характер.
Краткият преглед на фактологията относно Всеправославните събори свидетелства точно обратното.
На 13 декември 1959 г. архиепископ Макариос е избран за президент на Кипърската република. Победата му е триумфална, но в средите на свещената йерархията се поставя под съмнение каноничността на съвместяването на двата отговорни поста – този на предстоятел и този на президент. Разразява се сериозна дискусия, надхвърляща пределите на Кипърската архиепископия. Свикван е Всеправославен събор под председателството на Вселенския патриарх Атинагор І. Съборното решение е в полза на архиепископ Макариос – той остава и държавен, и духовен глава.
През 2004 г. Вселенският патрирах Вартоломей свиква Всеправославен събор в Шамбези, Швейцария. Вземат участие представители на четирите древни патриаршии - Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, както и митрополитите на Кипърската архиепископия. Причина е тежкото здравословно състояние на Кипърския архиепископ Хризостом, страдащ от болестта на Алцхаймер и фактически лишен от възможността да изпълнява задължения. След дълги и продължителни разисквания, основавайки се на свещените канони, съборът освобождава архиепископ Хризостом и насрочва избори за нов предстоятел на Кипърската църква. След дълга предизборна кампания, напомняща на истински парламентарни избори, за архиепископ на Нова Юстинияна и на целия Кипър е избран и канонически утвърден Хризостом ІІ.
Третият случай е по повод на отказа на Йерусалимския патриарх Ириней да се оттегли. Той е избран през 2001 г. Изборът му е утвърден от краля на Йордания и президента на Палестинската автономия, но не е признат от израелското правителство. Обвиненията са „расиски изказвания” на Ириней и обещания, които бил поел пред Ясер Арафат. Освен духовното значение за православните християни в Светите земи Йерусалимската патриаршия е и най-крупният владелец на земи и други имоти в Държавата Израел. През 2005 г. става ясно, че приближен на патриарха е сключвал незаконно сделки със собственост на патриаршията с различни израелски компании. Мнозина считат, че това е цената за признанието на правителството. Синодът решава, че тези действия уронват престижа и честта на Църквата, и сваля Ириней от поста му. Самият той признава виновността си, оправдава се, че е бил подведен, но отказва да се съобрази със синодалното решение. След проведени срещи в Константинопол между Цариградския и Александрийския патриарх, от една страна, и пратеника на Ириней митрополит Кириак, от друга, е решено да се свика разширен надюрисдикционен всеправославен събор. Отправени са покани към Блаженейшите предстоятели на всички Поместни църкви заедно с по двама йерарси да вземат участие. Решението на събора е: Ириней да се оттегли, като запази титула “бивш патриарх Йерусалимски”. Избран е Теофил II, признат от всички юрисдикции за патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина.
От всичко казано дотук идва същественият въпрос: ако всеправославните събори нямат каноническа и императивна сила за цялото Православие, как техните решения надхвърлят отделните поместни юрисдикции и се привеждат в действие от всички Православни църкви? Ясно е, че „нашият” всеправославен събор не е прецедент в каноничното право и не е лишен от канонически основания. Всеправославните събори са продължение на всички вселенски и поместни събори, състояли се в двехилядогодишната църковна история.
Така необходимото ни църковно помирение, което да сложи край на тази недостойна „ненормалност”, следва да стъпи върху основите на вярата, единомислието и съборността.
Послушанието към съборната воля на Църквата покрива липсата на любов, а липсата на любов по своята същност е разкол.
