Днес е един хубав ден за нашата родина. По кината излиза „Шифърът на Леонардо”. И изобщо нямаше да пиша за него, ако по стара традиция Българската православна църква не реши да го заклейми. Чуден български (и не само – по това вече приличаме на европейците) парадокс – в който се прави реклама на продукт по начин, който само ще накара разпространителите му да си хвърлят капите от радост.
Колкото по-заклеймено, толкова по-интересно. Колкото повече отрицание – толкова по-голяма посещаемост. Колкото повече плювни – толкова по-известен продукт на масовата култура. Като чалгата – високоинтелектуалният ни елит уж я мрази и заразява с нея желаещите да не се зоват простаци, но я ги вижте всичките - по масите, по клубовете, по панелките – дънят ли, дънят Ивана, Камелия и Гергана.
Изобщо няма смисъл да посичам Българската православна църква, защото тя отдавна се е самопосякла. И е безпредметно да се обръщам към свещениците с питането – защо, да му се не види, висшият църковен клир се занимава с една художествена измислица, вместо да свърши нещо смислено.
Де да можеше повече хора да пишат книги като "Шифърът на Леонардо". Де да беше възможно някой български Дан Браун да блесне на световния пазар с такава чудесна художествена измишльотина. Измишльотина по принцип е малко лоша дума, но в случая е сладка. Всеки, който е хванал да чете "Шифърът...", не я е оставил. Прочел я е докрай, защото господин Браун си е свършил работата прекрасно. Оплел е по прелестно-увлекателен начин историята на Христос като обикновен човек – с жена /Мария Магдалена/ и потомство. В картини, музеи, скулптори, тайни религиозни общества и хилядолетна тайна. Доста приятно за четене.
На поповете по ли им харесва чалгата? Наркотиците нравят ли им се? Ами педофилията? И трябваше ли да чакат премиерата на поредната не дотам качествена холивудска продукция, за да обявят, че точно този сюжет, тази измислица „ще се отрази пагубно на борбата с пороци като наркоманията, проституцията, престъпността и други злини на съвремието”.
Я да поровим малко в паметта си... Дали тя е къса или Синодът в последните години не се е присетил да поведе неравна битка с горепосочените от самия него пороци. И как точно си представят свещениците, че бедният български зрител, за когото този филм е просто едно съботно-неделно двучасово удоволствие, да излезе озверял, да си купи с останалите след киното 2 лева малко дрога, да се надруса и да хукне да стреля по площада?! И дали същият този зрител има защо да пропусне филма, да си сложи капаци на ушите и очите и да влезе в някоя църква, където, с малки изключения, няма да му предложат нищо повече от едно постранство, където да запали свещ.
А това на българина в наши дни помага рядко.
Преди малко един колега в радиото ми разказа истинска случка. Дошъл тези дни един човечец от дълбоката провинция, намерил книжарница в центъра на столицата, влязъл и чистосърдечно, с блеснали очи, попитал „Прощавайте, имате ли я тая книга, как се казваше...а, да – "Шлиферът на Леопардо"?”.
Видяхте ли, уважаеми свети отци, дали е легендарният художник и шифърът му или италиански мафиот със зооназвание и шлиферът му – на половината народ му е все тая. И шлиферите се мултиплицират, леопардите точат зъби и примляскват. А умните глави не разбират, че единственото нещо, което ни остава, са зрелищата.
Тъжно, но факт.
