Това са детски, детински, святи в наивността си въпроси, зададени при необичаен диалог по време на среднощна среща. Никодим, достолепен старец, „учител Израилев”, бил стъписан от чудесата, които Иисус вършел, както и от Неговото учение, затова решил да се срещне лично с Него и да си изясни от първа ръка въпросите, на които търсел отговор. И точно неговите спонтанни, неподправени, почти нелепи въпроси ни дават възможност да усетим суровата автентичност на цялата картина, разказана в трета глава на Йоановото Евангелие – срещата и диалога между Никодим и Иисус. Подобни срещи и въпроси към Него са описани и на други места в Евангелието, но този диалог е по-различен и ни кара да се усмихнем и да си кажем, че и ние сме същите като Никодим, че и ние – ако бихме били на мястото на Никодим – щяхме да задаваме същите наивни и детински въпроси.

Никодим е влиятелен и почитан член на еврейското общество, фарисеин, „началник юдейски“, „учител Израилев“, член на Синедриона. Отива при Иисус през нощта, страхува се да не бъде видян, че ще се срещне с Него, защото отношението към Него не е еднозначно, мнозина Го уважават, но и мнозина Го считат за измамник и лъжепророк. Още в първия миг на срещата Никодим изповядва убеждението си, че Иисус е „учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог“. А Иисус като че ли го прекъсва, като че ли не го оставя да зададе главния си въпрос, а направо му казва: „ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“.

Историческото „назидание“, което руският патриарх Кирил отправи чрез президента на България към всички българи, постигна даже не една, а три цели едновременно. От гледна точка на рекламния маркетинг постижението „три в едно“ може и да е невероятен успех: патриархът на Москва и на цяла Русия произнесе в София думи, които дълго ще се помнят. Ако това е била целта му, тя е постигната.

От политическа гледна точка нещата обаче са проблемни и прискърбни: с троснатия тон на назиданието си и демонстративното си „огорчение“ руският патриарх помрачи националния празник на България и една историческа годишнина; хвърли сянка върху паметта на воини (и християни!), геройски загинали за българската свобода; и – не на последно място – отвори рана в отношенията между двата народа. След което логично последваха тежки думи в София и истерични реакции в Москва, към които ще се върна след малко.

„Господине, господине, искам да пея до вас и да гледам в книгата, защото това е много яко!“. Така по детски искрено реагира 12-годишно момиче, след като чува служба с византийски напеви в Кремиковския манастир. Господинът е Никола Антонов, който работи в IT сферата, но от около година преподава доброволно в работилница по източно-църковно пеене в кв. „Младост-3“.

„Случващото се в храма „Рождество Христово“ е действително нещо ново, което не е правено в България по този начин“, казва Никола. В живота му музиката винаги върви паралелно първо с кариерата му в БНР, а след това и със скока, който прави в IT света и технологиите.

Едногласното пеене, наричано източноцърковно или византийско, е разпространено на Балканите от векове. Един от основоположниците на стила е св. Йоан Кукузел. Вторият клон на църковната музика е полифоничното хорово пеене, което идва от Русия и е познато като западно. Едногласното пеене на служби е все по-рядко срещано в България, а специалистите са единици. След като завършва семинарията през 1996 г., Никола трупа опит като хорист в професионални състави. Изучава класическо пеене на частни уроци. Лауреат е на международни награди.

- Ваше Високопреосвещенство, заменихте Америка с ново послушание на най-високия митрополитски пост във Видинската епархия. Успяхте ли да свикнете с промяната?

- Преди идването ми във Видин последните седем години бях викариен епископ на митрополита на САЩ, Канада и Австралия Йосиф. На територията на САЩ успяхме с Божията помощ и много дарители, българи и американци, да създадем първия български манастир в Щатите, да изградя братство в него. В Америка преди 10-20 години повечето православна литература не е била преведена, макар че първите православни монаси идват още през 1790 г. и започват организиран църковен живот там. Все пак в САЩ има манастири с по 50 монаси и добре уредени женски свети обители. Факт е, че дори в една Америка, където православието е сравнително ново, има повече манастири и повече монаси, отколкото в една България, в която повече от хиляда години Православната църква съществува и работи.

Винаги ме питат: „Как успяхте да съградите български манастир в САЩ?“. Семейство американци ни дариха свой имот – близо 4 дка и къща към него, и там организирахме православен манастир. Имотът е насред гората, в отдалечено място, в района на селце близо до Ню Йорк. Създадохме и братство – двама монаси, които са американци, станаха православни християни, работихме рамо до рамо здраво, за да устроим манастира. В момента в САЩ има 24 български църкви, в Канада са 7 и три в Австралия.

Той беше от хората, в които светостта просиява, съчетана с простотата и естествеността на живота. А това е особен дар.

Не знам защо сме свикнали да възприемаме святото единствено като изключение от нашия свят или категоричен разрив с него. Вярно, има и такива светци: преподобните Паисий Хилендарски или Софроний Врачански са духовни феномени, ярко открояващи се сред всепоробващата тъма; такива са и някои от новомъчениците на комунизма, чиито имена тепърва узнаваме.

Ала винаги е имало и ще има и други праведници, чийто брой и жизнен подвиг е известен само на Бога. Тяхното съществуване е също „скандал за разума“, подчинен на логиката на кесаря, но по друг начин. Те спазват установените закони, изглеждат толкова кротки и безобидни, че властта на кесаря сякаш не ги забелязва. Независимо, че всъщност са стълб и утвърждение на правдата, доколкото това е възможно тук на земята.