- Проф. Желев, как ще коментирате промените в закона за вероизповеданията, които касаят темата за техните имоти?

- Принципно молитвените домове, храмовете, трябва да принадлежат на вероизповеданията. Не съм убеден, че държавата или общината ще се грижи по-добре за храмовете. Но често пъти вероизповеданията при ползването на някой храм пренебрегват неговите качества на паметник на културата. А те почти всички са такива паметници. Веднага се сещам за църквите в Троянския манастир и в Бачковския манастир. Те са в ужасно състояние. Бяха реставрирани през 60-те и 70-те години от международни екипи. Сега стенописите им са унищожени от лошото качество на свещите, които се палят в тях. Те се стопанисват от БПЦ.

Въпросът е много широк. Би трябвало със закона да се дадат храмовете на вероизповеданията, но да има и подзаконови актове, договорености между вероизповеданията и министерство на културата. С паметниците на културата също има злоупотреби. Имаше един случай с къща в Банско, която се палеше три пъти, което беше много съмнително. На третия път беше изгоряла и нейните собственици си построиха хотел, за да печелят повече. Когато вярващи, независимо от коя религия, виждат, че техният храм е музей в ръцете на хора, които нямат нищо общо с религията, тяхното религиозно чувство е накърнено. Те искат в храма да могат да се молят, а не да има поток от туристи.

Недалеч от планинската верига Големия Кавказ, точно на Транскавказката магистрала, се намира Аланският Богоявленски женски манастир - единственият в Северна Осетия (една от 21-те етнически републики в Русия - бел. ред.). Построен е в началото на миналото десетилетие на пусто място, макар че до 1918 г. тук е имало друг манастир, чиято последна обитателка се споминала през 1982 г. "Когато в началото на 2004 г. дойдохме тук, нямаше нищо. Нито огради, нито място, където да се живее. С огромни усилия превърнахме това затънтено място в това, което е сега", разказва игуменката Нона (Багаева).

Сега тук зад каменната ограда има цял комплекс от неголеми сгради: църква, монашески килии, дом за богомолци, център за рехабилитация. Този център е единственият в Кавказ, пък и в цяла Русия. Той приема деца, пострадали във войни и конфликти. През 2005 г. е построен заради децата-заложници в училището в Беслан. След войната в Южна Осетия през 2008 г. в центъра се приемат деца и оттам. Монахинята Георгия (Бестаева), директорка на центъра, твърди, че 3000 деца са преминали рехабилитация за 8-те години съществуване на центъра.

Наскоро попаднах на ето такава снимка – египетски християни копти се молят в своя разрушен, полусъборен храм. Явно той е бил бомбардиран от „Мюсюлмански братя”. Явно църквата е разрушена, но храмът на вярата в душите на тези хора е цялостен, непокътнат. Събрали са се заедно в своя молитвен дом, въпреки разрухата, събрали са се заедно, за да се молят в страданието си.

Сложих тази снимка на страницата си във фейсбук и веднага се появиха следните коментари: „Извинете, но това няма как да са православни християни, само вижте позицията на ръцете им…”, „Като гледам положението на ръцете на двамата, все едно, че държат книга, ми приличат повече на мюсюлмани…”.

Няма друг закон в България, който да предизвиква толкова оживени и острастени дискусии, понякога преминаващи в открити политически и институционални войни, както е Законът за вероизповеданията. Така беше и преди, и след приемането на внесения от мене и действащ до днес закон от 2002 г. Така и ще остане занапред. Освен високата обществена чувствителност на материята за статута на религиите в съвременната държава около него се заплита сложен възел от патриотични, юридически, правозащитни и икономически въпроси, които превръщат в истинско минно поле всеки опит за законодателни промени.

Така се случва сега и с внесения под егидата на парламентарния председател г-н Миков законопроект за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията. С него се прави сериозен опит да бъдат най-сетне решени един кръг от абсурдни правни положения, които поставят както Българската православна църква, така и всички останали вероизповедания в омагьосания кръг на бюрократичния и правния формализъм, с който традиционно подхождат държавните институции у нас.

Два пъти след 9 септември 1944 г. "народната власт" правила опити да бъде съборена Минната черква в Перник. Вече е известно, че веднъж това се е случило, когато щяла да се строи днешната административна сграда на общинската и областната администрация, изградена  като партиен дом (на БКП). Тогава в лична среща с Тодор Живков за храма на св. Иван Рилски се застъпил приснопаметният патриарх Максим. Този случай е разказван от самия български патриарх. Събитията са се развили в началото на 70-те години на миналия век малко след интронизацията на Максим за патриарх през 1971 г.

От архивите обаче изплува и друг случай, в който комунистическата власт се опитвала да бутне храма. Това е в началото на 60-те години на ХХ век. От тези събития са останали писмени доказателства и те станаха достояние благодарение на изследователската работа на теолога проф. д-р Румен Ваташки. Работейки в Централния държавен архив, той попада на въпросната преписка. С писмо от 2 юли 1962 г. до външно министерство (в чието ведомство беше и Комитетът по въпросите на БПЦ и на религиозните култове - б. р.) председателят на Общински народен съвет в Перник Митко Янев иска Минната църква да бъде съборена, защото пречи на изграждането на голяма скулптурна фигура, увековечаваща "стачните борби на миньорите срещу фашисткия режим и капитализма". Светият Синод със свое писмо от 11 септември 1962 г., подписано от тогавашния патриарх Кирил, отказва да даде съгласие за събаряне на храма.

Сградата на църквата "Св. Иван Рилски" беше сред най-пострадалите от земетресението през май миналата година с епицентър в Перник и беше ремонтирана със средства от държавата.