Обединението от европейски депутати „Платформа на Европейския парламент за секуларизъм в политиката” (EPPSP), чийто консултативен съвет се състои от 11 различни европейски неправителствени организации, проведе среща на 12 ноември, за да определи своите цели за следващите пет години на новия парламентарен мандат. Те определиха „правото на секуларизъм” за един от своите приоритети.

В идеалния свят на Европейските секуларисти либералната демокрация е постоянно под заплаха от религията. Граждани, които са вярващи, няма да имат същите права като останалите граждани да участват в обществения дебат. Те ще бъдат заглушени. И европейските секуларисти ще сметнат това за демократичен прогрес, свобода или дори политически неутралитет.

Те твърдят, че политическата сфера трябва да бъде „защитена” от всички религиозни убеждения, които продължават да влияят върху демокрацията и човешките права. Освен това, според тези, които войнствено се борят за Европа, свободна от религия, Ватикана – с „огромната му сила” – е основната заплаха за съвременното светско общество.

Как би изглеждала идеалната светска Европа? Според председателите на срещата на EPPSP, светска Европа е такава, в която изследванията на ембриони, евтаназията, сексуалните и репродуктивни права процъфтяват. Абортът по желание, като централен елемент на „хуманитарна помощ”, ще придаде завършен вид на светския рай. „Ние вече поискахме от Европейската комисия за хуманитарна помощ финансиране на абортите за изнасилени жени в Сирия”, каза председателката на EPPSP София инт Велд (D66 – Холандия), член на Европейския парламент. „Единственото нещо, което те получават от ЕС е хапчето за сутринта след секс. Толкова е тъжно”, каза тя.

Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават.

(Лука 16:19-26)

Преди десетина дни ми се случи да бъда на неделна литургия в един от големите градове на страната. Предстоятелят на храма – млад и интелигентен свещеник, с когото се познаваме добре и отдавна – настоятелно ме помоли да кажа проповед след четивото от Евангелието: беше именно притчата за богаташа и бедния Лазар. Не бях предварително подготвен, но още повече бях смутен от обстоятелството, че ще ми се наложи да говоря върху текст, който трудно бих могъл да адресирам непосредствено, „екзистенциално“, към точно това евхаристийно събрание. Участващите в литургията, знаех го, защото част от тях познавах и лично, принадлежаха към градската академична интелигенция, а освен това имаха твърде добра богословска образованост, за да бъде подходящо да се впускам в тълкувания на символите на „праотеца Авраам“, „лоното Авраамово“, задгробните вярвания на юдеите и християните, както е обичайно да се постъпва от проповядващите върху тази притча. „Та между тези хора няма нито един истински богаташ и значи и аз, както често съм чувал да се прави по повод на този текст, ще трябва да започна да морализаторствам абстрактно – с адрес към неприсъстващите между нас „богаташи“. Каква би могла да бъде ползата от това?“ – казах си обезсърчен и за да потърся помощ преди изпитанието, насочих поглед към олтара. И ето: там, непосредствено над царските двери, беше изображението на Тайната вечеря на Христос с учениците. Осъзнах тутакси: след молбата на свещеника мисълта ми безкрило беше потеглила в погрешна посока. Защото изобщо, изобщо не беше вярно, че в това събрание нямаше богати хора! Тъкмо напротив: то се състоеше (би трябвало да се състои) дори изцяло от хора, на които е дадено да имат най-голямото възможно богатство – храната на вечния живот, угощението със Самото безсмъртно Тяло и Самата безценна Кръв на Господ Иисус – светата Евхаристия. Та какъв „богаташ“ в сравнение с нас, с църквата беше въобще онзи, обличал се в „багреница и висон“ притчов персонаж? Същинските „богаташи“ след прозвучаването на Благата вест – ако действително сме я приели – от тогава насам и до ден-днешен сме тъкмо ние – няма никаква нужда да ги търсим някъде навън, по стъгдите на стария свят, откъдето да ги привличаме тук като „топос“ за беседата ни.

Интервю с Михаил Шиндаров

- Какво се промени в ценностната система на българина през последните 20-25 год.?

- Ако нещата вървяха на добре, би било по-трудно да се отговори на въпроса. За съжаление е обратното. Има малко, но струва ми се безспорни промени, чието забелязване не изисква особена прозорливост. За изминалия около четвърт век българите постепенно привикнаха, че имат, или поне би трябвало да имат, нещо като ценностна система. Вероятно в началото това е предизвиквало радостно удивление от неподозираното притежание. Но преимуществата му са били бързо усвоени. Българите са се научили, че могат да говорят за „ценностната си система”, когато им се налага да обсъждат неизгодни морални въпроси. Научили са се да поставят „ценностна си система”, и дори себе си в кавички, когато от тях се очаква да вземат недвусмислени решения с обвързващи последствия. Може би тук е мястото да спомена за една обезпокоителна синергия между българите и техните медии. С редки изключения последните се приучават постепенно да избягват поставянето на сериозни въпроси, и дори езикът, на който представят махленските си истории, все повече се доближава до обикновения уличен жаргон. От своя страна българинът с готовност приема отредените му от медиите говор и тематика и, съзнателно или не, работи над себе си за пълно съответствие с тях. В резултат на тази полугласна конвенция, на българите все по-рядко им се налага да мислят, а на медиите – все по-рядко да се съобразяват с мислеща и образована публика. Става дума за възпитателен процес, по взаимоучителната метода, чийто корени се губят някъде в зората на т. нар. демократични промени, а бъдещето му – в мрака на първосигналните функции.

Достатъчно е да се погледне как са изглеждали вестниците преди около 25 години, за да се забележи разликата. Практически отсъства интересът към подробности от съдбата на персонажи като Пламен Боклука или Гошо Вандала, които сега приоритетно занимават свенливия български читател. Дори инфантилните идеологически упражнения от един още по-отдавнашен период предполагаха у авторите и публиката си по-голям културен капацитет и, може би, нещо като своеобразно естетическо чувство за двусмисленост. А ако проявим смелост да разгърнем публицистиката, писана през първите десетилетия на 20 век, като например Дж. К. Честъртън, лесно ще открием белезите на сериозна и съдържателна художествена проза.

Църквата е общност от хора, събрани в името на Христос. Поне такъв е смисълът на гръцкия вариант на думата „еклисия”, която в славянските езици съответства на „църква”. Тя кодира един от най-старите принципи на Църквата – съборността. Проявява се не само в богослужението, но и в цялостния живот на християнската общност. Най-важните решения са се вземали съборно – с вишегласие – от всички църковни членове, независимо дали са духовници или миряни. Оттук идва и идеята, че върховният ръководен орган в една Църква не е Синодът, съставен от висшия клир, а съборът. Това е парламентът на Църквата.

Уставът на Българската православна църква (БПЦ) също предвижда съборно управление – на всеки четири години да се свиква събор, който има правомощията да се произнася по всички църковни въпроси.

През тази есен се очакваше най-сетне да се проведе поредният, който вече закъснява с няколко години. Владиците се оправдаха, че го отлагат за догодина, защото подготовката му била много сложна. Нищо подобно.

Най-талантливите и ученолюбиви деца, живеещи в приюта на отец Иван в Нови хан и в Монтанското село Якимово, ще получат стипендии от фондации, за да се изучат в Германия.

Това съобщи пред „Клуб Z” българинът от Хамбург д-р Христо Алексиев, който организира и частично финансира пребиваването на авторитетни немски журналисти в България. В продължение на няколко дни те снимаха и правиха интервюта за човеколюбивото дело на отец Иван и подготвят едночасов документален филм за водеща германска телевизия и очерк за едно от най-авторитетните техни списания. 

В Нови хан и село Якимово бяха известният немски писател и журналист Клаус-Петер Ликфелд, популярната в цял свят с хуманитарните си фоторепортажи Андреа Кюнциг, режисьорът Теес Клан и бизнесменът Волфганг Брийст. Към групата в София се присъедини и журналистката Светлана Стоева.