Ваше Светейшество, моля Ви да направите равносметка. Каква беше за Вас отминаващата 2014 година?

- Обръщайки поглед назад, бих казал, че това беше една богата на събития година, в която имахме и поводи за много радост, и поводи за горест. За нас паметно ще остане уреждането на собствеността на патриаршеския храм-паметник „Св. Александър Невски” и връчването от страна на държавата на акта за собственост на Българската православна църква. Не може да не ни радват добрите и взаимнополезни отношения между нашата църква и гражданската власт на всички равнища. Болезнени рани в нашите души предизвикаха бедствените наводнения, трагичният инцидент при Горни Лом, които взеха човешки жертви и нанесоха сериозни материални щети. Но тези трагедии бяха и призив към нашата човечност и повод да преосмислим ценностите си, какво е важно и какво е преходно в нашия живот и аз със задоволство установих, че солидарността, милосърдието, братолюбието са живи в душите на нашите сънародници.

И църквата да помогне на Анастас Иванов, който вдига параклиси и черкви в Чокманово за нов живот

Ден след Коледа намерих Анастас Иванов в смолянското село Чокманово. Там, където той вдига от руините и реставрира църкви и параклиси. А преди него същото е правил и неговият баща Захари, като вдигнал за нов живот параклиса „Св. Козма и Дамян”.

Беше щастлив, защото успял да купи четири кубика греди. Парите дарил негов приятел от стар род в Чокманово – Илия Йочев от Рудозем: „Ще ги обеля през зимата, за да направя съвсем нов покрив на църквата Св. архангел Михаил”.

И други хора го потърсили, за да направят дарение за делото му. Десет жени от Златоград дошли при него точно ден преди Коледа и му казали, че със събраните от тях пари, 280 лв., даряват за църквата един тон цимент и арматура. Обадило се и едно момче с корени от Смолян, което сега живее в Русе – то дало 250 кг цимент.

Отец доцент Стоян Чиликов е роден през 1972 г. в Асеновград. Специализира в Русия, Гърция и Италия, преподава в катедрата по Теология на ПУ "Паисий Хилендарски - Пловдив. Преди три години приема свещен сан и е свещеник в енорията на столичния квартал "Дървеница". За него свещеничеството е свързано с много отговорности, но и с много радост, когато види плодовете от труда си.

"Църквата сме всички ние, а не само служителите в храма", казва отец Стоян Чиликов и с това заличава границата, която за себе си съм поставила, деляща на "ние, обикновените хора" и на "вие, представителите на Църквата".

Признавам, че никога не съм гледала на Църквата като на нещо, което включва всички, а и не мисля, че познавам хора, които го правят. Но са много тези, които си задават въпроси като тези: Защо Българската църква не взима отношение по въпросите, които вълнуват българите днес? Защо не прави нищо, за да ги привлича в храма? Защо богослуженията в общия случай са на непонятен език и нищо не говорят никому? Защо представители на Църквата (както аз разбирам това понятие) стават известни със сребролюбие и недостойни постъпки, докато същата тази Църква е призвана да разпространява Божието слово и да приканва към съвсем друго поведение... И ако сега Българската православна църква не е това, което очакват простосмъртните от нея, то каква трябва и може да стане, за да е близо до тях и да не ги гледа от височината на амвона? И подходящо време за тези въпроси е - навръх Рождество Христово.

Утре е Бъдни вечер и после приказната нощ на Рождество, и после самото Рождество. Действената и изцелителна милост се ражда във всяко сърце!

Колкото повече се приближава Рождество, толкова повече чуваме израза, че по Коледа стават чудеса. В представите на мнозина чудесата чакат да дойде Коледа, защото по друго време не могат да се случат. В този израз всеки влага смисъл според своите разбирания за чудо, но най-често това няма нищо общо с чудото като феномен на духовния живот. За да разбираме чудото, е необходимо да четем и да изучаваме Евангелието, както и да се вглъбяваме в богословската литература – доколкото можем. Иначе става дума за чудесата, които са ни познати от детските приказки.

Прекрасна е постъпката на жената, направила дарение, с което покрива вересиите на жителите в едно бедно село. Човечно и сърдечно е дори да се дари един лев за Българската Коледа или за някоя друга благородна кампания. В някакъв общ смисъл всяка човечна и милосърдна постъпка е едно малко чудо, защото помага на някого в трудната му съдба, стопля сърцето на човек самотен и забравен, осмисля празника. Но все пак чудесата в християнството са нещо различно и Рождество Христово е повод да размислим и за тях – въплъщаването на Бог Слово, ангелския хор в рождественската нощ, мъдреците, пропътували стотици километри, водени от Витлеемската звезда, за да поднесат драгоценните дарове.

Най-забавният момент в живота на парвенюто е онзи, в който то осъзнава, че не може да си купи всичко. Не, не става дума за дворци и златни каляски. Тях парвенюто може да си купи. Става дума за придобивки като благородство и чест, които в очите на парвенюто вървят в пакет с тайнствена аристократичност, дето все още я няма по магазините.

Разбрало, че аристократичността е последното, което му липсва, парвенюто се хвърля да си я набави. Така се раждат „православните рицарски ордени”, „съветите на великите боляри”, „архонтите” и т. н. Но каква е разликата между православния рицар и обикновения рицар? Обикновеният рицар, когато реши да се надува, сочи имената на баща си и дядо си и показва техните мечове и брадви на стената в залата с камината. За разлика от него православният рицар черпи самочувствие от съмнителния исторически факт, че по нашите земи са се подвизавали тамплиери и са разменяли тайни идеи с богомилите. Обикновеният рицар може да изреди поне десетина имена на свои предци, докато българският рицар упорито мълчи по въпроса, кои са баща му и дядо му, откъде са, какво са учили и с какво са се занимавали.