Наскоро срещнах тази мисъл на св. Григорий Богослов, предавам я не дословно, а по смисъл: „Царството Божие няма определена цена, то е онова, което имаш. За вдовицата са нейните две лепти, за Петър и Йоан – рибарската лодка и мрежите“.

Кой, кога и как прекрачва вратата на Божието царство? И продължих наум да изреждам евангелския списък на жителите на Царството Божие и цената, с която са го придобили.

Никой не може да състави такъв списък, никой не може да знае тази тайна, но мисълта на св. Григорий ме провокира и аз продължих да го допълвам.

Разбойникът на Кръста – първият жител на Царството, чиято молитва повтаряме, това е спонтанността, внезапността на обръщането му към Бога, която го облива като благодатен елей в последния миг от живота му. В този миг разбира нищетата на пропиления си живот и бликва надеждата за бъдещия. Този миг е най-важният в живота му, единствено важният, а животът му ще трае само още час. Като базелската картина в началото на Идиот, която княз Мишкин описва така встрастено на двете сестри: „… това е така до последната четвърт секунда, когато главата ти вече лежи на дръвника и чака, и… знае, и изведнъж чува как желязото се хлъзва над нея!… И представете си, досега още спорят, че може би главата и когато отхвръкне, все още около секунда може би знае, че е отхвръкнала“. А разбойникът моли Господа само да си спомни за него в Царството Си, докато войниците, книжниците и фарисеите Му се подиграват.

С мащабна дарителска  кампания и доброволен труд за по-малко от година един храм, носещ името на св. Николай Чудотворец, отново отваря врати за богослужение. Църквата в с. Обидим, общ. Банско е обновена благодарение на инициатива на пожарникарите от Банско.

Храмът „Св. Никола“ е построен през 1842 г. и осветен година по-късно. Размерите му са внушителни за времето на изграждането му, а  стените, дебели един метър, пазят и вярата, и жителите на бунтовното село.

Днес започва 40-дневният пост преди един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Време за поглед към себе си, за притихване, смирение, равносметка, за молитва в очакване на чудото. Какъв е смисълът на поста, защо той не е диета и как трябва да подходим, разказва о. Добромир Димитров.

- Прот. д-р Добромир Димитров, днес започва Рождественият пост. Какво е характерно за този период?

- Наистина, днес влизаме в периода на поста, времеви отрязък, който предшества великия празник на раждането на Христос в човешка плът, влизането на Бога в историята. Затова и ние се подготвяме да съпреживеем това велико събитие чрез създаването на специална атмосфера вътре в самите нас и около нас. Исторически погледнато постът е дошъл до нас от древността, като неговата продължителност в дни е варирала през различните векове и в различните църкви. Има сведения, че през 4-5 век той е траел само 5 дни преди самия празник (според св Йоан Златоуст, † 407 г.), а през 8 век под влияние на монашеската дисциплина продължителността му е 40 дни (според св. Теодор Студит, † 826 г.) Този период е бил узаконен през 1166 г. от Константинополския патриарх Лука Хрисоверг. Характерното за Рождественския пост е, че не е толкова строг относно храната в сравнение с Великия 40-дневен пост, който предшества най-големия празник – Възкресение Христово.

Архим. Вартоломей (Газетас) е игумен на каноничното братство на Есфигменския манастир. В края на септември той беше у нас във връзка с представянето на сборник с негови проповеди, озаглавен „Слова за духовно израстване в Христа“. Светогорският игумен даде интервю за предаването „Вяра и общество“ на БНТ, откъс от което публикуваме тук.

Родителите не прегръщат децата си и колкото повече пораства детето, толкова по-силно чувства вродената, биологична потребност на човека от прегръдката на майка си и баща си. Ако не я открие, когато прави първите си стъпки, то по-късно ще потърси тази топлина в чужди прегръдки, които обаче ще го отведат на погрешен път.

Думата „любов“ дори някой да я произнася само като дума, изпразвайки я от съдържанието ѝ, носи нещо в себе си. Когато обаче добави и съдържанието на любовта, това без съмнение ще го разтърси из основи. Цялото му същество ще се преобърне. Ще усети силата, която ще му позволи да прави неща, на които преди не е бил способен. Любовта се живее, тя е състояние. Както не си поставям за цел да дишам, не мисля дали сега ще затворя очите си, просто дишам и просто затварям очи, било то инстинктивно или защото така функционира човекът, така е и с любовта. Човек не си казва, ето, сега трябва да започна да обичам, а след това да спре. Просто обича. Когато обаче това състояние е постоянно и когато наистина го желаеш, започваш да живееш любовта. Тогава усещаш човека, който е до теб. Тогава родителите могат наистина да усетят своите деца и да им дадат тази любов. Най-висшата любов, която извира от сърцето на майката и бащата. Мнозина казват, както и вие споменахте, че говорим много за любовта, че постоянно даваме любов, и може би това е малко прекалено. Да даваш любов никога не е прекалено. Не е нормално да не проявяваш любов.

Пиша този текст като християнин и искам от самото начало да подчертая това, макар че ясно виждам как определени медийни среди се опитват да наложат онова, за което ще пиша тук, като обществено-политически, та даже като най-горещо обществено-политически проблем. Става дума за медийната война против намаляването на срока на осъдителните присъди за тежки престъпления, когато подсъдимият е направил доброволни самопризнания. Вместо доживотен затвор (без право на замяна) в такива случаи съдът намалявал наказанието на… „между двадесет и тридесет години затвор“.

И ето: „обществото ни“ е възмутено от подобна снизходителност! Поне така твърдят споменатите медийни среди, които буквално всеки ден издирват по някой юрист, адвокат, „общественик“, интелектуалец, които да огласят „възмущението“ му от страниците на вестника.

Да се разберем – за нито един от случаите, които се разискват: за убийството и изнасилването на журналистката в Русе, за убийството и изнасилването на малко момиче в село Сотиря, последвано от още едно посегателство в същото село, дори за убийството на сина на Христо Монов (за което версиите са крещящо противоречиви и чийто убиец бе освободен не след една или две, а след 12 години в затвора) – аз не отричам, че представляват тежки престъпления, които заслужават наказание. Да се отнеме живота на човек, от християнска гледна точка означава да се „апострофира“ Божията воля „да бъде“ една уникална, абсолютно не-повторима личност, която Създателят е „извикал“ в битие веднъж и завинаги – не само за тукашния временен живот, но и за вечното ѝ спасение. Дал ѝ е свободата да измине уникален жизнен път, да осъществи своите неповторими жизнени „истории“, да „окръгли“ скъпоценния кристал на паметта за своето детство, младост, зрялост; да бъде неповторимият „любим“ („любима“) за съпругата или съпруга си, които като никой друг ще срещне по пътя си. Да стане като никой друг майката (или бащата) на децата, които никой, никой друг освен нея (него) не би могъл да има. И ето: Божията воля за ето този абсолютно уникален, незаменим, не можещ да се роди отново човек убиецът радикално „апострофира“. Да, това е ужасяващо.