- Много критики бяха отправени към българските архиереи заради това, че продължават богослуженията както досега – без ограничаване на събирането на много хора, с причастяване от една лъжичка. В писма и изявления на митрополити имаше призиви хора със симптоми да не ходят на служба, да се дезинфекцират често храмовете, да не се целува ръка на свещеника... Според Вас достатъчно ли е това, необходими ли са по-драстични мерки и ако да, какви да са те съгласно църковното учение?

- Процесът е изключително динамичен и много неща, изречени или извършени вчера, утре ще бъдат надградени. Защото повечето мерки, независимо дали идват от страна на Св. Синод или от държавата изобщо, следват събитията. Ако сградата гори, всеки инструктаж за противопожарна безопасност „следва събитието“.

За да отговоря, ще предпоставя две базисни самооценки. Първата е: аз не нося вируса. Втората: аз нося вируса. Забележете, не казвам болен или със симптоми. Мога да нося вируса и да го предавам на другите около мене седмици преди изобщо да се появи симптом.

За читателите на Двери публикуваме откъси от дискусията в медии и социални мрежи на гръцки богослови и духовници относно църковните мерки за профилактика на вярващите

Хризостом Стамулис: 

Редовното божествено Причастие на св. Яков

Знаете, че в православното богословие съществува нещо, което наричаме богословска икономѝя, коята заменя акривѝята на догмата, когато го изисква пастирската необходимост. Казва ни как да се отнасяме към проблем, който е излязъл извън познатите исторически условия на миналото. Ние трябва да почерпим от нашето предание практики, които да ни бъдат полезни за нуждите ни днес. В нашия случай това е коронавирусът.

Дори и по актуалния въпрос за божественото Причастие, който предизвика толкова реакции, има заместителни решения на причастяването от един потир и една лъжица. В този случай е показателна божествената Литургия на св. ап. Яков, която отразява една древна практика. Служи се два пъти в годината – в деня на св. Яков и в първата неделя след Рождество Христово. В тази служба хлябът и виното се предават отделно. И тъй като в миналото църквите са били големи, виното се е раздавало в много потири. Може да почерпим опит от тази практика. Трябва да бъдем гъвкави. В богословската икономѝя гъвкавост се нарича да решаваме проблемите в дух на икономѝя според житейските нужди.

Предлагаме на читателите на Двери откъси от дискусията на руски духовници и богослови относно това, каква трябва да бъде църковната реакция на създалата се ситуация с разпространението на новия коронавирус.

Волоколамски митр. Иларион (Алфеев): Вярваме, че болести не се предават чрез Причастието

Има различни начини да се минимализира заплахата от заразяване с вируса. Ние вярваме, че никакви вируси и болести не могат да се предават чрез Причастието. Ако обаче се стигне до забрани или препоръки, които ще сме задължени да следваме, аз не изключвам в някои случаи да се използват еднократни лъжички за причастие.

Това и сега се случва, когато свещеникът посещава в болница тежкоболен човек с отслабен имунитет, на когото лекарите са предписали пълна изолация. Тогава свещениците причастяват човека от еднократна лъжичка. Разбира се, могат да се вземат и други мерки, включително и носенето на маски.

Още от студентските си години се опитвам да правя едно нещо: да не смесвам въпросите на вярата с тези на науката.

Да не ги анализирам в опит да докажа недоказуемото и да ги обосновавам с научни практики. Това е безполезно и погрешно.

Защото свръхлогичното във вярата не се вписва в логиката на експеримента.

В крайна сметка изповядването на вярата се разкрива преди всичко с нашия пример и живот, а не с думите ни.

За православния християнин в светата Чаша е Животът, Тялото и Кръвта Христови.

За всички останали там има хляб и вино. Какво означава това?

„Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
казва Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша“

(Евр. 10:16)

През 2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла на проекта споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство – ерго и на устройство на ЕС, аргументите за изключване на християнството от европейското наследство се позоваваха на утвърдената либерално-прогресистка традиция, според която истинските основания на съвременна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на човека и т. н. Според тази традиция предмодерното развитие на Европа, доминирано от християнската идентичност, представлява вид „предистория“, в която Старият континент е преживял т. нар. тъмни векове, белязани предимно от невежество, суеверие и организирана репресия на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от официалната доктрина на Църквата. Оттук – Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на модернизация и политическо освобождение чрез буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, на избавление от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и гражданите.