Предлагаме на читателите на Двери откъси от дискусията на руски духовници и богослови относно това, каква трябва да бъде църковната реакция на създалата се ситуация с разпространението на новия коронавирус.

Волоколамски митр. Иларион (Алфеев): Вярваме, че болести не се предават чрез Причастието

Има различни начини да се минимализира заплахата от заразяване с вируса. Ние вярваме, че никакви вируси и болести не могат да се предават чрез Причастието. Ако обаче се стигне до забрани или препоръки, които ще сме задължени да следваме, аз не изключвам в някои случаи да се използват еднократни лъжички за причастие.

Това и сега се случва, когато свещеникът посещава в болница тежкоболен човек с отслабен имунитет, на когото лекарите са предписали пълна изолация. Тогава свещениците причастяват човека от еднократна лъжичка. Разбира се, могат да се вземат и други мерки, включително и носенето на маски.

Още от студентските си години се опитвам да правя едно нещо: да не смесвам въпросите на вярата с тези на науката.

Да не ги анализирам в опит да докажа недоказуемото и да ги обосновавам с научни практики. Това е безполезно и погрешно.

Защото свръхлогичното във вярата не се вписва в логиката на експеримента.

В крайна сметка изповядването на вярата се разкрива преди всичко с нашия пример и живот, а не с думите ни.

За православния християнин в светата Чаша е Животът, Тялото и Кръвта Христови.

За всички останали там има хляб и вино. Какво означава това?

„Този е заветът, който ще им завещая след ония дни,
казва Господ: ще вложа законите Си в сърцата им,
и в мислите им ще ги напиша“

(Евр. 10:16)

През 2003 г. Конвентът за създаване на Конституция на ЕС отказа да включи в преамбюла на проекта споменаване за християнските корени на Европа. Освен позоваването на секуларизма като принцип на държавно устройство – ерго и на устройство на ЕС, аргументите за изключване на християнството от европейското наследство се позоваваха на утвърдената либерално-прогресистка традиция, според която истинските основания на съвременна Европа могат да бъдат открити в Просвещението, в светския хуманизъм, в респекта към правата на човека и т. н. Според тази традиция предмодерното развитие на Европа, доминирано от християнската идентичност, представлява вид „предистория“, в която Старият континент е преживял т. нар. тъмни векове, белязани предимно от невежество, суеверие и организирана репресия на църковните институции върху тези, които са се осмелявали да се отклонят от официалната доктрина на Църквата. Оттук – Ренесансът, (донякъде) Реформацията, Просвещението и последвалите ги процеси на модернизация и политическо освобождение чрез буржоазните революции се разглеждат като процеси на еманципация, на избавление от веригите на християнската догматика и нейното репресивно налагане върху обществото и гражданите.

За 20 февруари в Аман, Йордания, е планиран църковен събор на Православната църква, на който да се поставят въпросите за „църковния разкол“ и признаването на Православната църква на Украйна (ПЦУ). Съборът вероятно няма да се проведе, защото големите църкви отказаха участие. (Все още няма официална информация каква е позицията на БПЦ за срещата в Аман, бел. ред.). Какви процеси доведоха до организирането на събора и какви резултати се очакват от него прогнозират украински анализатори, които живо се интересуват от темата, тъй като причината за свикването на срещата е именно Украйна. Техните мнения обобщава LIGA.net.

Формалният инициатор на събора в Аман беше Йерусалимският патриарх Теофил III. Той предложи това, заобикаляйки Вселенския патриарх Вартоломей, по време на посещението си в Москва през ноември 2019 г., след среща с патриарх Кирил и Владимир Путин. Патриарх Теофил беше в Русия, за да получи награда (премия) от руския „Фонд за единство на православните народи“. Тогава Руската православна църква (РПЦ) представи предложението за събора като инициатива на Йерусалим. „Истината е, че Москва разви тази идея – тя искаше да създаде нова площадка, на която да бъдат осъдени действията на Константинопол в Украйна“, заявява украинският религиовед Дмитрий Горевой.

В последните месеци Светият Синод на БПЦ започна да проявява подчертана активност по т. нар. обществени проблеми, засвидетелствана ни в поредица от (като никога отразени обилно и в медиите) свои „становища“. Във връзка с последното от тях, посветено на критика на промените в Закона за обществените услуги – бе дори удостоен с посещение в Синодната палата от социалния министър. Успя да си извоюва също включването на неколцина свои представители в държавна комисия, която да продължи да го обсъжда и „доизкусурява“, та да не би накрая да се окаже в противоречие с нашите „традиционни ценности“ и „правата на родителите“. „Становището“ – нека си припомним – бе препълнено със специфична юридическа терминология, с изреждане на членове и подточки, но пък със симптоматичен дефицит на собствено християнска лексика. Това накара мнозина почти да налучкат дори името на автора на инак подписания „от членовете на Св. Синод“ въпросен документ – политически „номад“, акостирал напоследък в църковните води. „Становището“ бе горещо обсъдено и в специализиралите се в църковни и богословски теми фейсбук групи, сайтове и страници (разбира се, редом с „животрептущите“ теми за Украинската църква, за „етнофилетизма“ на Константинополския патриарх – „агент“ на Запада и САЩ и за норвежката заплаха „Барневарн“).