Вече сме в последната седмица на Великия пост.

Народното благочестие я е нарекло „мълчаливата“ или „нямата“, тъй като през нея не се чете Богородичният акатист и не се чува възгласът към Божията майка: „Радвай се!“.

Има обаче и една друга причина, която оправдава това наименование на седмицата. Прозвището ѝ изобщо не е случайно.

Тя е нашата подготовка да последваме Господа в Неговото страдание.

Страдание, което Господ ще претърпи в мълчание.

Три години е говорил. Поучавал е. Лекувал е. Сега мълчи!

Не бих искал да предизвиквам никого във време на изпитание, но се чувствам длъжен да споделя тук някои мисли, които тревожиха съвестта ми през последните дни.

Не ви ли се струва, свещеноначалници, братя и сестри, православни християни (искам да се обърна първо именно към вас), че поне първоначалната ни реакция спрямо връхлетялото ни изпитание не бе съвсем мъдра? Как започнаха, нека си припомним, определени наши архиереи? С изявления: „Ние няма да затваряме храмовете“, „Богослуженията ще продължат да се извършват“, „Онези, които се притесняват (заявиха дори някои от тях), не са нищо друго освен маловерци“. И тези изявления, да припомня и това, прозвучаха в момент, преди десетина дни, когато никой нито беше поисквал, нито дори беше поставял въпроса за „затваряне на храмове“. Питам се: с това ли тъкмо трябваше да започне реакцията на Църквата ни към онова, което ни сполиташе? Тоест, не с израз на съчувствие, с призив за (християнска) солидарност, за милосърдие, с идеи и инициативи за помощ, а именно със заявления от типа на „ние няма да…“. Вместо с отваряне навън, вместо с послание от нас, християните, към всички, Църквата ни реагира като… затворена корпорация, като общество за самото себе си. Побърза да заяви отграничаването си от обществото. Вие, тоест „външните“, може да си затваряте училищата, театрите, библиотеките, впоследствие и магазините, ние обаче, различните от вас, ще живеем по нашите правила, защото сме… други. С какво? С това, че не сме „маловерци“, „неверници“, „страхливци“ (като вас). Не беше казано направо (с едно-две архиерейски изключения), но, нека признаем, прозвуча така. И прозвуча така именно, защото се започна с „отграничаването“: „Вие ще (затваряте), ние няма (да ви последваме)“.

Спазването на тазгодишния Велик пост намира света под безпрецедентна глобална карантина. Това естествено е съвпадение, но съвпадение, което навярно може да бъде изпълнено със смисъл, както често биват съвпаденията за онези, които ги наблюдават.

Ние мислим карантината като затваряне в пространството и като име за помещението или сградата, в която подобно затваряне се случва. И все пак карантина е име за продължителност, за брой дни. Думата произхожда от италианския израз „quaranta giorni“ – т. е. период от четиридесет дни, през които всеки кораб, пътуващ до Венеция, е трябвало да остане пришвартован далеч от градското пристанище като предпазна мярка срещу чумата. Карантината, следователно, е преди всичко и най-вече времева категория, знак за време, и едва след това за пространство. Всъщност „quaranta giorni“, прекарана във Венеция (и тук се сещам за една по-късна карантина във Венеция, разказана от Томас Ман), заимства името и значението си от четиридесетте дни на Великия пост (Quadragesima). На италиански и френски Великият пост се нарича именно така – по броя на четиридесетте дни („la Quaresima“ и „le Carême“ съответно).

- Много критики бяха отправени към българските архиереи заради това, че продължават богослуженията както досега – без ограничаване на събирането на много хора, с причастяване от една лъжичка. В писма и изявления на митрополити имаше призиви хора със симптоми да не ходят на служба, да се дезинфекцират често храмовете, да не се целува ръка на свещеника... Според Вас достатъчно ли е това, необходими ли са по-драстични мерки и ако да, какви да са те съгласно църковното учение?

- Процесът е изключително динамичен и много неща, изречени или извършени вчера, утре ще бъдат надградени. Защото повечето мерки, независимо дали идват от страна на Св. Синод или от държавата изобщо, следват събитията. Ако сградата гори, всеки инструктаж за противопожарна безопасност „следва събитието“.

За да отговоря, ще предпоставя две базисни самооценки. Първата е: аз не нося вируса. Втората: аз нося вируса. Забележете, не казвам болен или със симптоми. Мога да нося вируса и да го предавам на другите около мене седмици преди изобщо да се появи симптом.

За читателите на Двери публикуваме откъси от дискусията в медии и социални мрежи на гръцки богослови и духовници относно църковните мерки за профилактика на вярващите

Хризостом Стамулис: 

Редовното божествено Причастие на св. Яков

Знаете, че в православното богословие съществува нещо, което наричаме богословска икономѝя, коята заменя акривѝята на догмата, когато го изисква пастирската необходимост. Казва ни как да се отнасяме към проблем, който е излязъл извън познатите исторически условия на миналото. Ние трябва да почерпим от нашето предание практики, които да ни бъдат полезни за нуждите ни днес. В нашия случай това е коронавирусът.

Дори и по актуалния въпрос за божественото Причастие, който предизвика толкова реакции, има заместителни решения на причастяването от един потир и една лъжица. В този случай е показателна божествената Литургия на св. ап. Яков, която отразява една древна практика. Служи се два пъти в годината – в деня на св. Яков и в първата неделя след Рождество Христово. В тази служба хлябът и виното се предават отделно. И тъй като в миналото църквите са били големи, виното се е раздавало в много потири. Може да почерпим опит от тази практика. Трябва да бъдем гъвкави. В богословската икономѝя гъвкавост се нарича да решаваме проблемите в дух на икономѝя според житейските нужди.