Навлизаме в четиридесетдневния пост така, както се готвим за дълго и трудно пътешествие. Опитваме се да се подготвим за него, да притихнем в себе си, да отстраним грижите, капризите, суетите. Както музикантите настройват инструментите си преди концерт, започваме подготовката си през четирите подготвителни недели, в които Църквата ни припомня така добре познатите притчи за каещия се митар Закхей, за хананейката с голямата вяра, за митаря и самонадеяния фарисей и за блудния син, който се завръща в бащиния дом. Знаем ги, чували сме ги толкова пъти и въпреки това откриваме нови и нови пластове от смисъл и значения в тях. Но за първи път тази година ми се случи да ги видя в тяхната единна цялост, в тяхната смислова свързаност една с друга като наниз от скъпоценни камъни, чийто блясък се увеличава още повече, когато се разглеждат през една обща призма. А общото между тях ми се струва това: Бог отправя всяка една от притчите директно към нас и по този начин подтиква всеки от нас да стане като Закхей, като хананейката, като митаря, като блудния син. Но ние от своя страна не можем да отправим същото изискване, същия подтик към своите ближни. Можем ли да кажем на някого: стани като Закхей и раздай на бедните половината си имущество? И можем ли да кажем на друг: а ти, ти удряй сърцето си така, както го удря митарят, срамувай се така, както се срамува той? Можем ли да кажем на когото и да е изобщо: а ти ела в себе си, осъзнай се, виж до какво окаяно положение си се довел, покай се като блудния син и поискай Божията прошка?

Няма как този Трети март да не е много по-различен, включително от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото присъствие на Путин или Лавров, на Московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един национален празник е тъкмо в това: сами да осмислим отрязъците от време, превърнали се в синкопи на националната ни участ и новата българска държавност. Време за наш размисъл.

От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна загиват хиляди хора. И това няма как да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат днес на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от обичайните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че пак става дума за свобода и независимост. Нашата, но и на украинските ни събратя, чиито прадеди са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, редно е да намерят думи за състрадание и съпричастност към върволиците от украински жени и деца, идващи към нас през Румъния.

Толкова пъти сме си казвали един на друг: нашите поколения в крайна сметка са щастливи, защото нашите поколения не познават войната. Понякога този факт ме е изумявал – за кратко, разбира се, защото колко по-актуални проблеми винаги е имало пред нас: икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести, митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата. И от време на време тази толкова кристална мисъл: ние не познаваме трагедията на войната. Като че ли сме някакви избраници, над които съдбата е била милостива, за да можем спокойно да осъществяваме целта на живота си.

И ето, сега съвсем близо до нас, в Украйна, се отвори раната на войната. Не вярвах, че може да се случи в тези мащаби, с този размах, с тази вероломност. Докато не видях злобата в присвитите очи на Путин по време на неговото едночасово изявление, в което той изложи своята версия на историята и своите идеи за нейното пренаписване.

Оттогава стоя по цял ден пред екрана на лаптопа си и телевизора, сменям каналите, взирам се в кадрите, чета информациите. Придобивам чувството за нереалност, за шизофренно раздвоение. Това са кадри и сюжети от военен филм, които аз наблюдавам и от които искам да избягам, но от този филм няма къде да се скрия. Както няма къде да се скрият украинците от падащите ракети и снаряди. Разрушенията, които виждаме, не са декор, бягащите хора не са статисти. И отново сядам пред компютъра, и отново започвам да се взирам в екрана му.

Една след друга монахините от метоха „Благовещение Богородично“ в Ормилия на Халкидики отидоха в болницата и се ваксинираха срещу коронавирус. Същото направиха и монахините от манастира „Св. Йоан“ в Суроти, където се покои старецът Паисий, които се ваксинираха в болницата в Солун.

Сега те затвориха вратата на своите манастири за „проклятието“ на COVID-19, добавяйки към молитвата и научните знания, които, както казват, „са дар от Бога“. Вече ще могат да упражняват служението си в помощ на паството извън стените на манастира, което е многобройно, и същевременно изпращат послание към вярващите за доверие към ваксините.

Тези два големи женски манастира, със 120 и 62 монахини съответно, може и да са светли примери, но не отразяват общото състояние на манастирите в страната, където шества антиваксинационен „джихад“, който се предава и на миряните.

„Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1 Петр. 4:17) пише ап. Петър в началото на църковната история. Това време настъпи за Католическата църква на Франция, която реши да открие пред обществото шокиращата истина за себе си. Конференцията на католическите епископи на Франция създаде преди три години независима комисия, ръководена от бившия вицепрезидент на държавния съвет Жан-Марк Сове. Църквата дори предостави на комисията три милиона евро за нуждите на разследването.

Всъщност начало на процеса даде папа Франциск, който свали грифа за секретност от делата на клириците педофили. Този гриф беше поставен от неговия предшественик Бенедикт XVI през 2011 г. в опит да спаси репутацията на църквата. Смята се, че неговият отказ от престола две години по-късно освен всичко друго е и последица от лавинообразното нарастване на тези дела, участници в които вече бяха и епископи, и кардинали.