Ще се затека по пътя на Твоите заповеди, когато разшириш сърцето ми (Пс. 118:32)

Тези хора, които броят левчетата за бежанците, същите хора ли са, които спасиха евреите в своята страна от концлагерите с газови камери? Това същият народ ли е, който има кодов израз за времена на притеснение, недостиг, неудобства и този израз гласи „сърце да е широко“? Как сърцата стават тесни? Толкова тесни, че си пожелаваш и ти да си бежанец, за да плати държавата за теб 40 лева. Толкова тесни, че да завидиш на хора, бягащи от смъртта, понесли на ръце децата си и целия си живот в една найлонова (за да не тежи) торбичка. Нали няма съмнение, че никога досега не ни е било толкова широко около врата, защо така се стесниха сърцата ни?

Не на всички, не на всички. Винаги и навсякъде има хора, които ще се качат на колите си и, без да изчисляват колко бензин ще им струва това, ще отидат да превозят бежанци от някоя граница до някой град, докато друг през това време ще пише във фейсбук: ще отида в Украйна, ще се върна обратно в България, на границата ще се обявя за бежанец, ще се прибера и ще си гледам живота с 40 лева на ден от държавата. Винаги ще има хора, които ще отидат да дадат дрешки и играчки за деца, понесени далеч от дома им, докато други ще изчисляват: „30 дни по 40 лева е равно на 1 200 лева, охааа… докато българският народ умира от глад“.

Позицията на патр. Кирил относно това, което властите в Руската федерация наричат „специална военна операция“ (нататък – СВО) в Украйна, е неприемлива не само за мнозинството християни по света, но и за свободната част от паството на самата Руска православна църква. Свидетелствата за казаното са писмото с призив към активно миротворство, подписано от повече от двеста и петдесет клирици на РПЦ, стихийният отказ от споменаване на патриарха в украинските епархии и в някои от задграничните енории на РПЦ, молбите на Синода и предстоятеля на УПЦ-МП, умоляващи патриарха „да постави въпроса“ пред Путин.

Източниците на Новая газета в Московска патриаршия са единодушни в мнението, че патриархът отрано е знаел за СВО. Ако това е така, то неговите думи, произнесени в обръщението му към воините още в „мирния“ ден 23 февруари, звучат поновому: „Няма война без жертви“. В своята резолюция от 1 март Кирил нарече неприемането на СВО – „политическо предпочитание“. В Неделята на всеопрощението, на 6 март, той заговори вече за „реалната (думата, която на нас – за разлика от патриарха – ни е забранено да употребяваме)“, намирайки съвсем фантасмагорично обяснение на случващото се – едва ли не „от религиозна гледна точка“.

Причина за СВО главата на РПЦ смята „влошаването на политическата ситуация в Донбас“, където осем години били продължавали опитите „да се унищожи това, което съществува в Донбас“.

Мислите, че тук става дума за „руския свят“ или за демокрацията на „народните републики“? Не, оказва се, че главната ценност на Донбас, оправдаваща сегашните действия на РФ, това е… несъгласието за провеждане на гей-парад!

Навлизаме в четиридесетдневния пост така, както се готвим за дълго и трудно пътешествие. Опитваме се да се подготвим за него, да притихнем в себе си, да отстраним грижите, капризите, суетите. Както музикантите настройват инструментите си преди концерт, започваме подготовката си през четирите подготвителни недели, в които Църквата ни припомня така добре познатите притчи за каещия се митар Закхей, за хананейката с голямата вяра, за митаря и самонадеяния фарисей и за блудния син, който се завръща в бащиния дом. Знаем ги, чували сме ги толкова пъти и въпреки това откриваме нови и нови пластове от смисъл и значения в тях. Но за първи път тази година ми се случи да ги видя в тяхната единна цялост, в тяхната смислова свързаност една с друга като наниз от скъпоценни камъни, чийто блясък се увеличава още повече, когато се разглеждат през една обща призма. А общото между тях ми се струва това: Бог отправя всяка една от притчите директно към нас и по този начин подтиква всеки от нас да стане като Закхей, като хананейката, като митаря, като блудния син. Но ние от своя страна не можем да отправим същото изискване, същия подтик към своите ближни. Можем ли да кажем на някого: стани като Закхей и раздай на бедните половината си имущество? И можем ли да кажем на друг: а ти, ти удряй сърцето си така, както го удря митарят, срамувай се така, както се срамува той? Можем ли да кажем на когото и да е изобщо: а ти ела в себе си, осъзнай се, виж до какво окаяно положение си се довел, покай се като блудния син и поискай Божията прошка?

Няма как този Трети март да не е много по-различен, включително от предходните национални празници в тежките дни на пандемията. Слава Богу, този път ще си спестим тегнещото присъствие на Путин или Лавров, на Московския патриарх Кирил или на посланичката Митрофанова. Ще минем и без имперски назидания. Смисълът на един национален празник е тъкмо в това: сами да осмислим отрязъците от време, превърнали се в синкопи на националната ни участ и новата българска държавност. Време за наш размисъл.

От една седмица Русия води война в сърцето на Европа, в Украйна загиват хиляди хора. И това няма как да не промени този Трети март. На българските политици, които ще застанат днес на трибуните, ще им се наложи да потърсят по-различни думи от обичайните. Дори да се връщат към историята, би трябвало да осъзнават, че пак става дума за свобода и независимост. Нашата, но и на украинските ни събратя, чиито прадеди са ни се притекли на помощ преди век и половина. А заговорят ли за държавност, редно е да намерят думи за състрадание и съпричастност към върволиците от украински жени и деца, идващи към нас през Румъния.

Толкова пъти сме си казвали един на друг: нашите поколения в крайна сметка са щастливи, защото нашите поколения не познават войната. Понякога този факт ме е изумявал – за кратко, разбира се, защото колко по-актуални проблеми винаги е имало пред нас: икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести, митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата. И от време на време тази толкова кристална мисъл: ние не познаваме трагедията на войната. Като че ли сме някакви избраници, над които съдбата е била милостива, за да можем спокойно да осъществяваме целта на живота си.

И ето, сега съвсем близо до нас, в Украйна, се отвори раната на войната. Не вярвах, че може да се случи в тези мащаби, с този размах, с тази вероломност. Докато не видях злобата в присвитите очи на Путин по време на неговото едночасово изявление, в което той изложи своята версия на историята и своите идеи за нейното пренаписване.

Оттогава стоя по цял ден пред екрана на лаптопа си и телевизора, сменям каналите, взирам се в кадрите, чета информациите. Придобивам чувството за нереалност, за шизофренно раздвоение. Това са кадри и сюжети от военен филм, които аз наблюдавам и от които искам да избягам, но от този филм няма къде да се скрия. Както няма къде да се скрият украинците от падащите ракети и снаряди. Разрушенията, които виждаме, не са декор, бягащите хора не са статисти. И отново сядам пред компютъра, и отново започвам да се взирам в екрана му.