От много години съм енориашка на Украинската православна църква – Московска патриаршия в Украйна. Затова църковният живот ми е близък. Заради войната в Украйна дъщеря ми и аз бяхме евакуирани в друга държава. Но тъй като сега сме във Великия пост, реших да отида в храм на Руската задгранична църква.

И бях поразена от неща, които според мене не биха могли да се случат през 21 в. (не съм много добър писател, но ще се опитам да изложа мислите си).

Днес бях в църквата за неделната служба. Там имаше много руснаци, които са се преместили в богата страна и не са бедни, не живеят в Русия и виждат как работи европейската система; дошли са тук, за да се ползват от предимствата на европейския живот.

И това, което виждам: свещеникът благославя руските власти и тяхната армия. В проповедта си той каза, че братоубийствената война ни е дадена заради нашите грехове и че всеки е виновен за нея. В известен смисъл съм съгласна с него: според Достоевски всеки е отговорен пред другите. И фактът, че това е братоубийствена война, също е верен, дори само защото според Писанието всички хора са братя, поне християните. По някаква причина обаче едновременно с това свещеникът благославя руското правителство и руската армия. Пълен с хора храм, всички толкова блажено щастливи, с умилни лица след причастие, с малките си деца, и всички слушат и внимават, докато свещеникът благославя убийци.

Архим. Серафим (Панкратов), р. 1975 г., клирик на Сумска епархия на Украинската православна църква към Московска патриаршия (УПЦ-МП), председател на храма „Св. архангел Михаил“ в с. Журавное, един от авторите на обръщението на духовенството на УПЦ-МП за спиране на поменаването на Руския патриарх Кирил на богослуженията и за провъзгласяване на автокефалия.

Авторът проследява процесите в Украинската православна църква и украинското общество през последните двадесет години и маркира ключовите моменти, довели до превръщането на църквата в проводник на руските интереси и отчуждаването ѝ от народа. Българският читател може да открие допирните точки с църковно-политическите процеси у нас.

Дойде моментът да кажа публично това, за което съм имал възможност да говоря открито само с ограничен кръг познати и с моята енория. Досега не бях писал за това и заради опита си от много разговори, в които виждам неспособността на мнозинството в УПЦ да чуе истината, но вярвах, че ще се удаде случай да разкажа всичко това на по-широк кръг. Дори нашият епископ не е напълно наясно с моите възгледи. Това говори по-скоро зле за мене…

През последния месец се проявиха всички признаци на духовната смърт на РПZ като условно християнска общност. Много духовници и епископи активно участват в Z-пропагандата, а останалите в най-добрия случай мълчат, без да осъждат агресията на своята страна срещу съседната държава. Някои не одобряват случващото се, но мълчат, страхувайки се за себе си, за семействата си и за положението си в клира.

Но изведнъж от нищото се появява малка искрица надежда. Или свещеници ще се съберат и ще подпишат макар и вял, но все пак призив срещу войната. Или изведнъж скромният селски свещеник Йоан Бурдин ще се превърне в истински пример за християнски пастир, който осъжда случващото се беззаконие.

Понякога има и други духовници, които се осмеляват да кажат нещо, но ние често се опитваме да не ги споменаваме, за да не им навреди появата на името им в нашия сайт „Ахилла“. Когато обаче някой свещеник пише открито на страницата си в социалната мрежа, смятаме, че можем да го цитираме и да се радваме, че има такива свещеници.

Някога културните граници между Изтока и Запада са били ясно очертани и са прониквали в ежедневието на хората, именно защото са започвали от богословието и философията, развити в съответните географски области. Днес обаче начинът на живот по целия свят вече е западен, философията на религиите оказва слабо влияние върху манталитета на народите, а здравата религиозност се проявява само на фолклорно равнище. Ето защо характеристиките на популярното в Гърция антизападнячество са проблематични. В проучване, проведено за „Politico“, повече от една трета от анкетираните в Гърция (34%) заявяват, че „могат да разберат действията на Путин“, в сравнение с Италия (19%), Франция (13%), Германия (11%), Испания (10%) и Нидерландия (само 9%).

При всяко едно положение западният свят не е нито свят, нито непогрешим, нито безгрешен. Но това е единственият свят, който умее „да разсъждава и разговаря“. Това е единственият свят, който, докато не приеме всички, умее да прощава и да търпи, защото това е голямото наследство, което Евангелието му е дало, когато в продължение на хиляда и петстотин години хармонично е обединявало различните народи. Едва когато географският Изток е залят от Исляма, той пренася ex Oriente lux („светлината от Изтока“) на Запад и създава там Ренесанса.

Гръцките православни християни, които построихме Мариупол и го посветихме на Дева Мария, трябва да знаем това много добре и да не го забравяме. Но и да изпитваме болка, че този наш свят е нападнат от един кръвожаден лидер.

Какво четат хората в Русия като позиция на православните за събитията в Украйна и защо свещеници се молят за война? Това е представителна извадка за всички църковни сайтове – частни или епархийски.

Военолюбивите изказвания доминират в руските църковни сайтове. Те призовават към „православна ядрена война“, към „нов световен ред без гей-паради“, към световно господство на Москва – Третия Рим и възстановяване на Съветския съюз, но вече движен от нова идеология с религиозен привкус. А които не са съгласни, включително и православни християни, трябва да бъдат „хирургически изчистени“.

Протодякон Владимир Василик, професор, член на синодалната богослужебна комисия (Русская народная линия)

„Може да се каже, че освобождаваните в Украйна, меко казано, не са много щастливи от това, че са освобождавани. Разбира се, особено сега, когато трябва да седят в мазета, да чакат ракети и бомби (за щастие, в по-голямата си част те не достигат до цивилни), да търпят лишения и страдания, смъртта на близките си. Естествено е хората да искат мир и да не мислят за голяма политика и за бъдещето. Но без кръв и болка няма операция. Пациентът може да мрънка на лекаря и да каже: „Преди живеех по-добре с тумор“. Но след това той ще разбере, че са му спасили живота“.