В живота не е като в приказките и историите не винаги завършват с щастлив край. Така е на път да приключи и случаят с отец Паоло Кортези, католическият свещеник от Белене, който реши да приюти семейство сирийци.

След като семейството беше принудено да напусне града, отец Паоло си заминава от България по заповед на началниците си от Ордена на пасионистите.

Един италианец, който обичаше родината ни наравно със своята, беше по-голям патриот от много българи и направи толкова много за Белене, си тръгва огорчен, че българската действителност не подлежи на промяна.

Паоло Кортези пристига у нас през 2010 година и попада в Белене - един от градовете с най-голяма католическа общност в страната. Но Белене е известно и с друго - местните жители са прогонили няколко католически свещеници, а един епископ за малко да умре, защото му отказват лекарска помощ.

Но отец Паоло е твърдоглав и не се предава. Той вярва, че беленчани са най-добрите българи, а Белене - едно прекрасно място на брега на Дунава. Така представя новата си родина на всички свои приятели в Европа. Довежда стотици чужденци - именно там - в Белене, на брега на Дунава. Дестинация, която иначе не е сред най-посещаваните места от туристите.

Белене е малък град с висока безработица. Мнозина са отишли на гурбет. Много къщи са празни. На отец Паоло му се иска да направи нещо за това място, на което са останали само бабите и децата. Със скромните си възможности открива пицария, с която се отварят няколко работни места. Не спира дотук - открива и фурна, за правене на пресен хляб с машини, докарани от чужбина.

Може ли неправилният църковен живот да нанесе непоправими щети на човека? Кои отношения между духовника и миряните можем да наречем деструктивни? По тези въпроси разсъждават няколко руски свещеници, а поради общите проблеми тази дискусия е интересна и за нас.

Протойерей Димитрий Климов, настоятел на катедралния храм „Свети Николай Чудотворец” (Калач на Дон)

Неправилното устройство на църковния живот може да доведе до разруха както у миряните, така и у свещеника.

Ето например, един млад свещеник си представя своето служение като духовно дело, пастирско, мисионерско. А в днешно време нерядко църковният живот се поставя в плоскостта на официалния отчет, той все повече се бюрократизира. И се случва свещеникът да изпадне в отчаяние − в случаите, когато прави нещо, а после разбира, че въпреки това не може да отговори на всички онези изисквания, които се спускат отгоре. В крайна сметка свещеникът маха с ръка и си казва – нищо повече няма да правя!

А ако говорим не за текущите, а за постоянните проблеми, то един от тях е, че хората изливат върху свещеника всичките си мъки. Много е трудно да живееш с това постоянно.

Свещеникът заприличва на хирург, който още в зората на кариерата си се опитва да вникне в проблемите, болката, преживяванията на пациентите, а след това се превръща в циник.

Той осъзнава, че ако взима всичко присърце, то сърцето му просто ще се пръсне и няма да издържи този товар.

Затова има случаи свещеникът да постави бариера в общуването си с някой човек – уж го слуша, уж кима с глава, но нищо не си слага на сърцето. И това не е много хубаво. Обаче ако взема всичко присърце, тогава веднага ще възникне въпросът за психичното здраве на свещеника. Защото не всеки може да издържи това.

Това съобщава електронният портал на българските общини Кмета.бг. Десетки миряни от Мелник и региона са готови да заделят пари и да помогнат за възкресяването на някогашната митрополитска църква в най-малкия ни град. Преди два месеца местните хора получиха благословията на Неврокопския митрополит Серафим да започнат инициатива за възстановяването на вековния храм „Свети свети Петър и Павел”.

Един интересен сюжет от горнооряховското село Драганово. Вече 17 години хората там ходят на лекар при местния свещеник. Йеромонах Йоан се грижи за духовността на миряните, но и за тяхното здраве. Още преди да сложи расото Иван Иванов, както е светското му име, пристиганал в селото като общопрактикуващ лекар. Сега денят му започва рано сутринта в лекарския кабинет, а следобед отваря църквата и посреща миряните. Историята на единствения свещеник-лекар у нас разказват кореспондентите ни в старата столица.

Иван Иванов е роден в Горна Оряховица, завършил е медицина в Плевен и после бил разпределен в горнооряховското с. Драганово. Там през 2000-та година станал личен лекар на 900 пациенти. Разказва, че от тогава до днес подходът към болните му е строго индивидуален, старае се да бъде и техен духовен наставник.

„Когато преглеждам пациента, аз следя неговото емоционално състояние и правя преценка дали даден човек има духовни ценности. При всеки един пациент подходът е индивидуален.“

Израелският адвокат Моше Алони, съвместно с професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и бившия израелски министър на здравеопазването и депутат ген. д-р Ефраим Снех, са внесли в Нобеловия комитет в Осло официална номинация на Българската православна църква от периода 1941-1943 за Нобелова награда за мир заради усилията на Църквата и на Светия синод за спасяването на 48 хиляди български евреи.

Нека кажа, че като българска еврейка, като писател, общественик и дипломат, отдавна съм номинирала за себе си БПЦ за тази награда.

Направих го още през 2012 година с книгата си „Ти вярваш“, в която подробно описах действията, процесите, борбите на българските владици от Светия синод за каузата да спасят своите съграждани-евреи.

Изследването на тази борба не можеше да бъде направено без точно да се формулира срещу кого се е борила църквата. Отговорът на този въпрос не е приятен за всички. Защото БПЦ не се е борила срещу някакво мистично зло, а срещу българското правителство и дори срещу българския цар, които заслепени от съюза с нацистка Германия далеч не са споделяли в онзи период хуманистическите принципи на Църквата.