Доц. д-р Мариян Стоядинов е ръководител на катедра „Библейско и систематическо богословие“ в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Кирил и Методий“. Роден е през 1964 г. Завършва Духовна академия „Св. Климент Охридски“ в София през 1991 г., специализира в Аристотелевия университет, Солун. В периода 1994-2006 г. е президент на Балканския православен младежки съюз (BOYA).

Автор е на редица книги: „Символите на Църквата – от апостолския век до тържеството на Православието“, „Божията благодат – богословско изследване“; „Църква. Общност. Общество“, „Иконология на догмата“.

Преводач, редактор и издател на сборници с текстове, статии и книги на християнски автори.

На Лазаровден доцент Мариян Стоядинов изнесе беседа пред българите в Лондон на тема „Възкресение и живот“, която се състоя в залата на Българския културен институт в Лондон. Посещението му беше по покана на о. Добромир Димитров от Българската православна църква „Св. Йоан Рилски“ в Лондон и с благословението на Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний. За читателите на вестник „БГ БЕН“ (издание на българите, живеещи във Великобритания, бел. ред.) доц. Стоядинов даде специално интервю броени дни преди празника на празниците – Възкресение Христово.

Не знам защо в Страстната седмица си спомних този човек. Пред Велики четвъртък светлината е някак особена. Куполите на „Св. Александър Невски“ в златното си сияние усилват ефекта на яркото слънце, което пък придава на старинната базилика „Света Софѝя“, закътана в съседство, особеното усамотение на кораб, плуващ леко встрани по небосклона, но гостоприемно разтворил двери за земните пътници. Още в притвора те лъхва мирисът на свещите, в полумрака лицата се озаряват и се променят. Тогава се сетих за лицето на този мъж около осемдесетте, когото често виждах там – пред иконата на св. Богородица, със свещ в ръка, или приседнал за малко на един от дървените тронове, ако не го държат краката. Събран в молитвата си, зареян някъде другаде. Запомнил съм и особената му походка – леко провлачваше крака, тъй че по време на службите чисто звуково го чувах как идва. Винаги от южния кораб, оставайки задълго там, някъде зад третата колона.

Кимвали сме си с глава, но никога не бяхме разговаряли. Докато веднъж през Страстната седмица – дали не беше на Разпети петък, или на Велика събота? – на излизане от храма ми се стори, че промълви нещо. Видях, че се олюлява, хванах го под ръка, а той леко се дръпна, явно не искаше да прояви слабост. В очите му имаше сълзи. Със сподавен глас изрече нещо, което явно му тежеше отдавна:

- Те ни накараха… Бяхме още деца… Те са виновни…

На 2 април в Санкт Петербург, в популярно сред Z-патриотите кафене на собственика на частната армия „Вагнер“, беше убит известен руски блогър „военен кореспондент“ с псевдонима Владлен Татарский. Убийството беше извършено на тематична вечер, посветена на „спецоперацията в Украйна“. Пострадали са повече от тридесет от присъстващите. Владлен Татарский е блогър с над половин милион последователи, който предава от мястото на военните действия в Донбас. Името „Владлен“ е псевдоним на Максим Фомин, образуван от „Владимир Ленин“. Убийството му предизвика вълна от реакции в официалните църковни кръгове в Русия, които го възвеличиха като нов светец. Междувременно за никого не е тайна, че убитият е престъпник, избягал от затвора, но подкрепата му за руската инвазия в Украйна, участието му във войната и десетките убийства, с които той се хвали в своя канал, „измиват греховете му“. Владлен Татарский е представител на ултранационалистите, привърженик на унищожаването на Украйна като държава. Реакциите са показателни за новия идеал за руска святост, който Руската църква разпространява сред християните, подменяйки евангелския идеал. Накрая на обзора поместваме и едно различно мнение – на руски духовник, но подвизаващ се извън Русия, на Света гора.

Преди години моята дъщеря заедно с няколко други близки деца посещаваше неделните занимания, провеждани в Богословския факултет. Там те се вливаха в една нарастваща група от деца и младежи, спонтанно и неформално организирана, но също така неформално единна. Бяха осъзнати и с желание да са заедно и да слушат и да попиват. Да слушат какво? Те получаваха там едно много живо и достъпно слово. И то беше споделено не чрез някаква сложна образователна институция, а в ярки, разбираеми за всеки и на моменти смущаващо непосредствени проповеди, поучения и просто разговори с един духовник. На вид беше младо момче – извинявам се за израза, но така понякога го описваха изненаданите новодошли хора в университетския параклис, – едно „момче“, свещеникът Сава Кокудев.

Тези гости, външни и дори слабо запознати с църковния живот – за някои от тях това беше първият повод да попаднат на богослужение и да останат до неговия край – като че откриваха нова вселена. Разрушаваше се предубеждението и дори опасението им. Оказваше се, че православният храм – в случая мъничкият учебен параклис на Духовната академия – е живо място, не някакъв ритуален дом за древни и неразбираеми практики. Оказваше се място светло, пълно с живот и в което не друг, а децата им искаха да пребивават, да общуват с духовника и помежду си. Защо не – и да се забавляват, да играят – а имаха и такава възможност.

Неделя на православието е днес!

За някои това е първата неделя от Великия пост, която се съпровожда от традиционно шествие с икони.

За други у нас, в Гърция, това е досадата от повтарянето на един безполезен символичен ритуал, при който държавният глава присъства на литургията на Св. Синод и произнася Символа на вярата.

За малцина обаче това е възможността да се замислят защо възстановяването на иконите трябва да се нарича „Тържество на Православието“… Дали защото самите вярващи са одушевени икони? Дали защото колажът от живи икони съставлява самото Православие?

Може би затова преди десетилетия Св. Синод определи следващата седмица след този празник да бъде посветена на мисионерската дейност на Църквата. На универсалността на християнското послание, с други думи.