Толкова пъти сме си казвали един на друг: нашите поколения в крайна сметка са щастливи, защото нашите поколения не познават войната. Понякога този факт ме е изумявал – за кратко, разбира се, защото колко по-актуални проблеми винаги е имало пред нас: икономически, социални, политически, духовни, национални и винаги протести, митинги, демонстрации, с мисъл за децата, писането, романите, пиесите, книгите, културата. И от време на време тази толкова кристална мисъл: ние не познаваме трагедията на войната. Като че ли сме някакви избраници, над които съдбата е била милостива, за да можем спокойно да осъществяваме целта на живота си.
И ето, сега съвсем близо до нас, в Украйна, се отвори раната на войната. Не вярвах, че може да се случи в тези мащаби, с този размах, с тази вероломност. Докато не видях злобата в присвитите очи на Путин по време на неговото едночасово изявление, в което той изложи своята версия на историята и своите идеи за нейното пренаписване.
Оттогава стоя по цял ден пред екрана на лаптопа си и телевизора, сменям каналите, взирам се в кадрите, чета информациите. Придобивам чувството за нереалност, за шизофренно раздвоение. Това са кадри и сюжети от военен филм, които аз наблюдавам и от които искам да избягам, но от този филм няма къде да се скрия. Както няма къде да се скрият украинците от падащите ракети и снаряди. Разрушенията, които виждаме, не са декор, бягащите хора не са статисти. И отново сядам пред компютъра, и отново започвам да се взирам в екрана му.