- Проф. Желев, нека почнем по-отдалече. Има ли в българската православна история разколи, подобни на този от 90-те години на миналия век, както и скандали и разделение като сегашното. Ако има, как са приключвали?
- Преди всичко искам да кажа, че не сме изправени пред някакво критично състояние на Българската православна църква (БПЦ). Това, дето някой по-шумен митрополит създава впечатление, че има проблем в Църквата, защото нещата не стават непременно по неговата воля, все още нищо не означава. Има такива хора, които искат да бъдат център на внимание и не могат да се примирят, че другите не мислят по същия начин. Такива самовлюбени владици явно не са си на мястото. Затова миряните и въобще хората в обществото не понасят, когато те лицемерно представят личната си тъга по загубени позиции като скръб по починалия патриарх.
От друга страна, ако се обърнем към историята на БПЦ през последните 140 г. (от възстановяването й през 1870-1872 г.), ще видим, че много често сред относително малкото число митрополити е имало несъгласия. И това не е страшно. Лошото е, когато личните амбиции се представят като интереси на институцията. В десетилетията преди 1944 г. богатите хора са били по-благочестиви или да го кажа по-разбрано – по-набожни, затова няма такива фрапиращи случаи като днешните „архонти“ и тем подобни, които с парите си се стремят да диктуват решения. Но пък тогава е имало пряка намеса от политически фактори, особено от управляващите – не толкова от царя, колкото от мандатните политици. Вероятно поради скоропреходността си те по-насилно се месят в онова, което не им е работа. Как е приключвало всичко? С постепенно вразумление на неразумните. Църквата е оцеляла 2000 години, така че е видяла какво ли не. Такива бури в чаша вода не могат да я уплашат, нито да я спънат. В крайна сметка разумът винаги е надделявал.