Преди повече от десет години обикалях кърджалийските села, разговарях с турците, претърпели „възродителния” процес, събирах материал, жив материал за пиесата ми „Невидимите пътища на прошката”, посветена на раните, обърканите съдби, дамгите, които този процес нанесе върху хората. Само мимоходом ще спомена, че тази пиеса така и до ден днешен не е поставена. Но тогава в Кърджали се запознах и с отец Боян Саръев. Той беше в двора на своя храм, беше лято, около него играеха деца, изобщо беше оживено, кипеше труд. Не си спомням точно какво говорихме – около възродителния процес. Забелязах, че хората в Родопите са крайно скептични към пришълци като менe, които идват и започват да се интересуват, започват да разпитват. Скептичини са и с право.
И съвсем наскоро гледах отново отец Боян Саръев в предаването на Росен Петров „Нека говорят”. Изключително стойностно, достойно поведение на един свещеник, помогнал на хиляди хора да намерят православната вяра. Без кухи фрази, без патос, без статистика, без захаросани клишета, без назидание, без сплашване с ада и греховете ни. Едно почти необичайно, правещо много силно впечатление говорене.