Денят на Кърджали е изпълнен със звуци, чието съчетание едва ли може да се чуе другаде.

Градът се буди в 6 ч. с “Питат ли ме дей зората”, която звучи от градския часовник, а от кулата му се чуват 6 удара, които отбелязват точното време.

2 часа по-късно започват да бият камбаните на енорийската църква “Св. Георги Победоносец”. В делничен ден те звучат 3 минути.

Малко след 13 ч. от централната джамия прозвучава езанът (религиозен призив към молитва - б.а.). Той продължава около минута и включва няколко изречения на арабски, с които мюсюлманите се призовават към молитва.

Кърджалийци са свикнали със звуците на града си. Те не смущават никого, поне видимо. Хората предпочитат да не коментират шума от храмовете. Не говорят открито по темата и предпочитат да запазят мнението за себе си.

С проблема за „оскърбяването на религиозните чувства“ аз се сблъсках за първи път преди двадесет години. През 1991 г. бях ученик в 10-ти (предпоследен) клас и това беше, може би най-добрата година от моя училищен живот. През зимата със съучениците ми ходихме в Прибалтика, а малко по-рано, през есенната ваканция – в Питер. По това време аз бях вече кръстен от половин година, посещавах църквата и се опитвах да водя нов живот – а това не беше никак лесно. Своята религиозност не афиширах, на съучениците си не се нахвърлях с проповеди, но и не криех, че съм православен. И ето в Питер ние влязохме в някакъв храм – разбира се, като част от културната програма, но аз си купих свещи и тръгнах да ги поставям пред иконите. И тук пристъпи към мен моят съученик Виталий Клячко и с присъщото му съчетание от безупречни маниери и рядка ехидност произнесе: „Федя, може ли да ти задам един въпрос? Надявам се, че не оскърбявам твоите религиозни чувства?“ Въпросът се оказа много прост: „А ти, какво, наистина ли във всичко това вярваш?“

Последвалото развитие на разговора вече съм забравил, но ето, че сега изскочи в паметта ми това опасение на моя съученик – да не би да оскърби религиозните ми чувства. Такава грижа, разбира се е приятна, но...

Игумен Сергей (Рибко) е настоятел на храм "Слизането на Св. Дух" в  Москва, православен мисионер, публицист и писател. 

Дълбоко уважаеми и почитаеми, сър Пол Маккартни! Пише Ви един руски православен свещеник, типичен представител на поколението от 70-те. Родени зад Желязната стена, ние израснахме и се възпитавахме от великата и гениална музика на групата Бийтълс.

Уважаеми сър Пол!

Вие даже не можете да си представите, какво значение имаше за нас Вашето творчество и творчеството на Вашите колеги. Песните на Beatles ни караха да се замислим за смисъла на живота, за доброто и лошото, дори за Бог и вечността, научиха ни да обичаме и да разбираме свободата във всичките й проявления. Липсата на свобода се усещаше особено остро в нашата тоталитарна страна, където ни се беше паднал жребият да живеем. Желязната завеса ни отделяше не само от нашите връстници в Свободния свят, където те можеха да творят и да живеят така, както искат, но тази смъртоносна завеса разделяше сърцата ни един от друг. И не само това: опитваше се да скрие от нас дори Небето и Самия Бог.

Във всяка сериозна религиозна историческа традиция – било то ислям, юдаизъм или християнство, с времето се формират две школи: богословие на любовта и богословие на ненавистта. Може да се намерят такива свещени текстове, прецеденти, думи на учители, които позволяват да се ненавижда опонента и да се приемат сурови мерки, за да се затвори устата му – дори до убийство. А може да се намерят и съвършено противоположни слова. Това означава, че всеки привърженик на тази религиозна традиция се оказва в ситуация на избор, че пред теб лежи отговорността за това, че твоята Библия е отворена именно на тази страница. Това не е нейн избор, а твой. Затова не крий своята ненавист, не я оправдавай с някакви имена или думи.

Тази пролет видяхме, че за много православни хора Евангелието бе отворено на различни страници. За едни бе скъп и важен образът на Христос с камшик в ръка, изгонващ търговците от храма, а други не можеха да откъснат поглед от страничката, където Христос прощава на блудницата.

Не случайно ти си отворил тази или онази страница, а сърцето ти е привлякло към себе си един или друг епизод по свой вкус. Даже когато цитирам Библията, всъщност аз я тълкувам, защото аз избирам именно този цитат, а не някой друг.

Темата не е за трите подсъдими жени, а за нас православните, за нашето отношение към постъпката им.

Не се съмнявам, че е много удобно да си християнин, ако нищо не ти пречи, ако никой не те гледа накриво, ако никой не се подиграва на вярата ти. За по-сериозните неща няма и да говоря.

Но ето, че става нещо, което не засяга благополучието и спокойствието ти, а в същото време поражда поток от негативни чувства. Природата на обидата е такава – по същността си тя е раздвижване на въздуха и можe да стане ураган само при условие, че има енергично подхранване от страна на оскърбения. Да, ужилването на комар не може да се сравни е челюстите на бултериера, така както изявата на Pussy Riot в храма на Христос Спасителя не може да се сравни с постъпката на тези, които са го взривили през 1931 г. Но въпросът е, че ако ужилваното от комар се разчесва постоянно, при това с нечисти ръце, може лесно да се превърне в огромен гноен оток, заразяване на кръвта и мъчителна смърт.