С течение на времето в почти всички религии са се оформили два противостоящи си метода за описване на божественото – положителен и отрицателен.

В единия случай се описва, какво е божественото, а в другия – какво не е. Вторият метод ще използваме и в една друга насока – да потърсим отговори на въпроса, какъв не трябва да е следващият български патриарх. Защото у нас практиката показва, че е сравнително трудно да изградиш нещо положително, но необикновено е лесно да разрушиш дори и малкото останало. Затова и трябва да се внимава при всеки избор. А хората, които не могат да градят, а само да рушат, все се оказват в повече.

И тъй като започнахме с историята, да продължим с нея. Тя има също необичайното свойство, ако не да се повтаря, то да дава неочаквани паралели. Повече от 200 години преди Христа най-важната за европейската цивилизация империя, римската, претърпява най-големите си военни унижения от варварския пълководец на пуните Ханибал. Всъщност Рим е спасен от човек на име Квинт Фабий със средства, които предизвиквали първо присмех, после недоволство и накрая – възмущение. Защото той съумял да победи великия Ханибал не в гордо решително сражение, а напротив – с решителния си отказ да му даде възможност за такова, като непрекъснато изчаквал и го отбягвал. Така изтощил армиите на пуните, а вътрешните им противоречия свършили останалото. Тази тактика спечелила на Квинт Фабий донякъде подигравателното обръщение "Бавника" /Cunctator/, но в последствие уважителното прозвище "Максим" (Maximus) – т. е. Великия.

1.

Първо е невероятният парадокс на това Раждане – неговият стряскащ и чудесен екс-центризъм.

Защото нека се замислим къде се ражда Спасителят на света, Царят на света в дните на „кесаря Августа” (Лук. 2:1). Или по-точно: къде този свят Му оставя място да се роди. Във всеки случай не в своя център, не в царстващия Рим (който едва галилейският рибар Петър ще придобие за Христа), не в онзи Град, пълен през онези дни до край с блясъка на Августовата слава и в който за нищо, освен за тази слава не остава място. Не остава чак до глухата източна провинция Иудея, където в сянката на тази слава обитава от векове „семето Авраамово”. Но и в тази, и в тази провинция Той не се ражда в нейния център, в „светия град Иерусалим”, понеже в същите онези дни той е задушен от туловището на гигантския дворец на Ирод „Велики” и в него не е останало място за друго, освен за тежката власт на този ориенталски „приятел на кесаря”. Не е останало – чак до градчето Витлеем, на десетина километра от подстъпите на крепостта му. Но ето: и схлупеният някогашен „град Давидов” е пълен в ония дни – пълен сигурно със своето тъпо и безпросветно керванджийско ежедневие, което посреща и изпраща – ден след ден – пътници и търговци в страноприемницата в покрайнините си. Единствено, единствено в тази страноприемница, в която при това „нямаше за тях (за Иосиф и Мария) място” (Лук. 2:7) се ражда Христос. Той се ражда не в столицата на „вселената”, а в най-източната провинция на „вселената”. И в тази най-източна провинция, се ражда не в нейния дворцов град, а в малкото градче около този град. А пък в малкото градче – не в някой от домовете на сродниците Му от „коляното Давидово”, а в страноприемницата за странниците. И в страноприемницата накрай, не около огнището, където са стълпени нея вечер тези странници, ами в обора, където те са оставили животните си. При тях, при тях е оставил „този свят”, пълен със себе си през онези дни (както и през всичките си дни) място за Него.

- Проф. Желев, нека почнем по-отдалече. Има ли в българската православна история разколи, подобни на този от 90-те години на миналия век, както и скандали и разделение като сегашното. Ако има, как са приключвали?

- Преди всичко искам да кажа, че не сме изправени пред някакво критично състояние на Българската православна църква (БПЦ). Това, дето някой по-шумен митрополит създава впечатление, че има проблем в Църквата, защото нещата не стават непременно по неговата воля, все още нищо не означава. Има такива хора, които искат да бъдат център на внимание и не могат да се примирят, че другите не мислят по същия начин. Такива самовлюбени владици явно не са си на мястото. Затова миряните и въобще хората в обществото не понасят, когато те лицемерно представят личната си тъга по загубени позиции като скръб по починалия патриарх.

От друга страна, ако се обърнем към историята на БПЦ през последните 140 г. (от възстановяването й през 1870-1872 г.), ще видим, че много често сред относително малкото число митрополити е имало несъгласия. И това не е страшно. Лошото е, когато личните амбиции се представят като интереси на институцията. В десетилетията преди 1944 г. богатите хора са били по-благочестиви или да го кажа по-разбрано – по-набожни, затова няма такива фрапиращи случаи като днешните „архонти“ и тем подобни, които с парите си се стремят да диктуват решения. Но пък тогава е имало пряка намеса от политически фактори, особено от управляващите – не толкова от царя, колкото от мандатните политици. Вероятно поради скоропреходността си те по-насилно се месят в онова, което не им е работа. Как е приключвало всичко? С постепенно вразумление на неразумните. Църквата е оцеляла 2000 години, така че е видяла какво ли не. Такива бури в чаша вода не могат да я уплашат, нито да я спънат. В крайна сметка разумът винаги е надделявал.

“Планината е извисено място - принуждава те да вдигнеш глава и да погледнеш към небето”, казва отец Кънчо Кабадийски. 40-годишният мъж е единственият свещеник в България, който се занимава с алпинизъм, а отскоро е и планински спасител.

Страстта си към високото обяснява с търсаческия дух, който всеки носи у себе си, но се проявява по различен начин и в различно време. Казва, че у него съществувала от ранното му детство. Изкарвал тогава летните ваканции при баба си и дядо си в с. Бежаново. Селото е разположено в карстов район, 3 реки преминават през него, пещери са вдълбани в скалите наоколо. Сред тъмните им потайности любопитството му го тласкало да открие нещо повече зад видимото.

“Оттам тръгна обичта ми към катеренето и алпинизма. В този спорт винаги се изправяш пред голяма неизвестност, която трябва да решиш някак”, казва Божият служител с нестандартно мислене.

Преди няколко дни екипът на Двери в намален състав гостува на предаването „Нощен хоризонт”, водено от журналистката Станислава Пирчева. Полина Спирова, Цветомира Антонова и Златина Каравълчева разказаха на будните слушатели на националното радио как изглежда виртуалният офис на редакцията, защо Двери е кауза, има ли екипът началник и „екип в сянка” и какво никога не може да бъде прочетено на страниците на сайта. В предаването се включиха и отец Добромир Димитров от Богословския факултет във Велико Търново, който разказа за първия болничен параклис в Русе. За идеята си за основаването на църковни хосписи пък с плам разказа д-р Тотко Найденов от в. Българският лекар. Към техния разговор се включиха и слушатели, интересуващи се от широка гама проблеми - от това плаща ли Църквата данъци, обича ли Бог робовладелците и откъде се появиха у нас прословутите архонти. А целият разговор започна с този „нощен” откъс от любимия на читателите на Двери автор - Лимасолския митр. Атанасий: