Спазването на тазгодишния Велик пост намира света под безпрецедентна глобална карантина. Това естествено е съвпадение, но съвпадение, което навярно може да бъде изпълнено със смисъл, както често биват съвпаденията за онези, които ги наблюдават.
Ние мислим карантината като затваряне в пространството и като име за помещението или сградата, в която подобно затваряне се случва. И все пак карантина е име за продължителност, за брой дни. Думата произхожда от италианския израз „quaranta giorni“ – т. е. период от четиридесет дни, през които всеки кораб, пътуващ до Венеция, е трябвало да остане пришвартован далеч от градското пристанище като предпазна мярка срещу чумата. Карантината, следователно, е преди всичко и най-вече времева категория, знак за време, и едва след това за пространство. Всъщност „quaranta giorni“, прекарана във Венеция (и тук се сещам за една по-късна карантина във Венеция, разказана от Томас Ман), заимства името и значението си от четиридесетте дни на Великия пост (Quadragesima). На италиански и френски Великият пост се нарича именно така – по броя на четиридесетте дни („la Quaresima“ и „le Carême“ съответно).
Всеки пост е карантина. Понеже спазваните през поста практики имат смисъла на това да се постави светът и ежедневните ни взаимодействия със света и другите под запор. Този запор ние наричаме постене. Да постиш означава да се въздържаш преди всичко от храна – доколкото храненето е основната ни връзка със света и пример за начините, по които се отнасяме към света и другите – и, на второ място, въздържание от всеки друг навик, който ни привързва към света. Като ни отделя от света, буквално или символично, постенето ни дава възможност да погледнем света отстрани и да размислим за него. Защото, докато сме скачени със света, ние оставаме привързани към него по два начина: колкото повече заемаме света и оставяме светските дела да ни завладеят, толкова по-трудно става за нас да разберем какво означава да живееш в света. Постенето въвежда дистанция между нас и света – именно онази дистанция, която ни позволява да гледаме света отстрани и да размисляме за него и за нашето съществуване в него.
Карантината заради коронавирусната пандемия наложи на всички ни тази дистанция. За първи път постът е „спазен“ от целия свят. Един пандемично спазван пост предлага доста по-различна и някак неортодоксална похвала на новата реалност, която се появи на земното кълбо.
Аз съвсем не предлагам да ликуваме насред все по-нарастващия брой заразени хора и жертви по силата на някаква смътна „духовна“ полза. Напротив. По-скоро твърдя, че може би има повече от един начини да се контекстуализира и разбере страданието, което тази продължаваща криза породи. Да тълкуваме карантината в контекста на поста – тълкувание, извикано от самия факт на съвпадението – означава да се възползваме от една по-богата словесност, която черпи от определени библейски разкази (например, четиридесетгодишното скитане на Израил из пустинята; четиридесетдневното постене на Моисей и Илия) и така да свържем с миналото карантинирания си днешен живот, да го впишем в традицията или, накратко казано, да му дадем езиков израз.
За коронавируса, разбира се, се изговориха много неща, има изобилие от графики и статистики, както и ежедневна доза репортажи от засегнатите общности. И все пак засега това остава един опит на езика. Колкото и да са необходими биологическата и епидемиологичната терминологии, те се оказват неефективни в даването на смисъл на нашия опит за тази пандемия и това е, защото езикът на науката е абстрактен, но моят опит за разрушаването на света такъв, какъвто го познавам, си остава конкретен. Засега Омировите епически разкази и притчи са се доказали като далеч по-успешни в придаването и съобщаването на смисъл за нашата реалност, отколкото абстрактните дефиниции и формули.
Четиридесетте дена на поста произлизат от четиридесетте дни, които често се споменават в Писанието като време за подготовка за среща с изцяло Другия:
„И престоя там (Моисей) при Господа четирийсет дни и четирийсет нощи, без да яде хляб и без да пие вода; и написа (Моисей) върху плочите думите на завета, десетте заповеди“ (Изх. 34:28).
„Той стана, хапна и пийна и, като се подкрепи с тая храна, вървя четирийсет дни и четирийсет нощи до Божията планина Хорив“ (3 Цар. 19:8).
Докато Моисей и Илия постят, подготвяйки се за тези теофании, Христос прави това непосредствено след теофанията, която се случва при Неговото кръщение в Йордан и като подготовка за публичното Му служение.
„Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня“ (Мат. 4:1-2).
Спазвайки четиридесетдневния пост, Господ показва единството и приемствеността между двата завета – Стария и Новия. Но като обръща реда и поставя Своите четиридесет дена пост след, вместо преди теофанията на Кръщението Си, Христос показва, че за разлика от Моисей и Илия Той не е просто един от пророците, който се нуждае от подготовка и очистване за срещата с Бога. Така постенето Му идва след явлението на брега на Йордан като подготовка, която ще Го отведе до планината (духовната география винаги бива очертавана от свещените планини), само че Неговото възшествие на Голгота има съвършено друга цел: не да срещне Бога, а да бъде оставен от Бога. И все пак – подобно на Моисей и Илия, макар и по друг начин – Христовите страдания на Голгота са мигът на Неговата слава.
През тази кратка библейска ретроспекция ние можем да разберем Поста като символично и духовно възшествие на „Божията планина“ (Синай, Хорив, Голгота), където се надяваме, подобно на Моисей и Илия, да срещнем Бога, като същевременно помним, че подобно възшествие може да стане кръстоòбразно – т. е. може да приема формата на Кръстния път. В този смисъл целият живот на християнина може да бъде разбиран като Велик пост, през който настоящият пост придобива смисъла на „удължаване“ на нашите усилия, в резултат от което дните ни стават „дълги“ (английската дума за Велик пост, „Lent“, произхожда от германския глагол „удължавам“).
И все пак дните на Поста са преброени. Изброяването им ни разкрива нов смисъл: ако можем да ги броим, това е, защото имаме обратно броене. „Четиридесетница“ означава четиридесет-дена-до: елементът на очакване и предвкусване вече е вписан в изброяването на дните. Те са четиридесет и не повече: тук трябва да чуем и усетим утешение, защото още от началото им виждаме техния край. Защото те имат край в двояк смисъл: имат край, сиреч съществува точка, в която те ще са свършили, и имат край – в смисъл, че служат като средство за изпълване на крайна цел. И в двата смисъла следователно краят на Поста е Великден.
Четиридесетте дена преди Великден (или, още по-добре, четиридесетте дена до Великден) са като четиридесетте дена след Великден: те принадлежат на Великден. Понеже за църковния календар Великден е наистина голям празник, тъй като не просто се празнува постоянно през цялата година всяка неделя, но и същинското му честване става средоточие на един дълъг пред-празник и също така дълъг след-празник, които, взети заедно, се равняват на една трета от годината. Важността, която се полага на Великден (Easter) може да се обясни, освен другото, с функцията му на наш Изток (East). Великден е нашият изток, в смисъл че ни помага да се ориентираме във времето, също както географският изток ни дава ориентация в пространството. Без подобен ориентир времето се оплоскостява. Ние не знаем съвсем ясно в какво точно време на годината пребиваваме. Време, което е станало неразличимо, става нетърпимо и невъзможно за живеене: не само защото е ужасно монотонно, но също и понеже без ориентация на времето му липсва посока, а без посока никакво действие не може да бъде извършено. Времевата дезориентация парализира човека.
И точно защото Великият пост е обратно броене към Великден, той е неизбежно период на другост. Идването на Жениха наближава; затова не можем повече да прекарваме дните си в забвение сред света. Постенето – най-отчетливата характеристика на Поста – ни служи като практическо подсещане: подсещане, което идва под вид на постоянно изселване от света. Ако чрез яденето интегрираме света в себе си, постенето ни избавя от света. То отваря едно пространство, една дистанция между нас и света, в която чакането на Жениха може да се случи.
Това временно запориране на света не е мотивирано от омраза към светското и секуларното, нито омаловажава света. Напротив: ако за периода на Великия пост суспендирам привързаността си към света, това не е за да избегна някакво морално замърсяване от него, а по-скоро, за да възвърна и се въз-радвам с първосъздадената радост, която светът е имал за мене, когато за първи път съм го открил.
Ако обещанието за Великден е предложено на всички, ако всички народи са поканени да участват в победата на живота над смъртта, може би подобава всички заедно да потеглим по покайния път на тазгодишния Пост.
Превод: Слава Янакиева
* John Panteleimon (Manoussakis), archim. „The Quarantine: A Sui Generis Lent“ – holycross.academia.edu.
За първи път този превод е публикуван в портал „Култура“ – тук (бел. ред.).