От 7 до 14 май в Сан-Франциско (САЩ) се провежда IV Всезадграничен събор на Руската православна църква зад граница. Той може да се превърне в исторически, тъй като на него ще се обсъжда въпросът за обединяването на двата клона на руското православие. Каква подготвителна работа е свършена, за да се случи това събитие, какви са проблемите и перспективите за сближаване на двете Църкви? По тези въпроси кореспондентите на руския вестник „Труд” разговарят с един от участниците в процеса на обединение – архимандрит Тихон (Шевкунов), игумен на Московския Сретенски манастир.
- Отец Тихон, заедно с другите участници в официалните, а преди това и в неофициалните преговори, Вие изминахте дълъг и труден път, който вече можем да оценим. Кое, според Вас, е най-важното, определящото за този път?
- Най-важното за мене винаги е било убеждението, че, преодолявайки разделението, ние вършим волята Божия. За това са говорили Негово Светейшество патриарх Алексий II, моят изповедник архимандрит Йоан (Крестянкин), покойният владика Василий (Родзянко), когато разказваше за своите възпитатели – митрополит Антоний (Храповицки) и свети Йоан (Шанхайски). За същото са говорили и много свещеници и миряни както в Русия, така и зад граница – все хора, чието духовно мнение е важно за мене.
Днес трябва да се случи това, което е необходимо да се случи. Но това е огромна отговорност: ще бъдем ли на висотата да познаем и изпълним волята Божия – ето го основния въпрос. Страшно е да не разпознаеш „времето на посещението”. Неволно си спомняш думите на Спасителя: „Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!» (Мат. 23:37).
Днес трябва да се случи това, което е необходимо да се случи. Но това е огромна отговорност: ще бъдем ли на висотата да познаем и изпълним волята Божия – ето го основния въпрос. Страшно е да не разпознаеш „времето на посещението”. Неволно си спомняш думите на Спасителя: „Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте!» (Мат. 23:37).
За тези години и патриарх Алексий, и предстоятелят на Задграничната църква митрополит Лавр, и назначената от тях комисия положиха много усилия, за да се подготви пътят на обединението на задграничната част на Руската църква с единното тяло на Руската православна църква. Имаше много сериозни препятствия по този път: и трагичните събития от миналия век, и натрупалите се проблеми във взаимоотношенията, често на човешка и междуличностна основа, и съпротивата на враговете на Църквата...
- И тук неволно си задаваш въпроса за цената. Все пак участниците в диалога не са съвсем равностойни като брой: Задграничната църква има около 250 енории, а Руската православна църква – около 28 000. Струваше ли си неимоверното усилие, за да се присъедини толкова нищожна част?
- Църквата преживява себе си като едно семейство. И не е важно, колко членове от семейството са отделени от общото единство. Самото разделение предизвиква у православните хора болка, но и решимост да преодолеем подобна ситуация. И докато раната кърви, дори на някого тя да му изглежда незначителна и безопасна, това ще се преживява като нещо ненормално, нещо, за което трябва да се покаем и да го поправим. Така мислят не само богословите, но и обикновените християни. Фактът, че мнозинството православни в Русия от цялото си сърце подкрепят процеса на обединяване, е светъл и обнадеждаващ знак.
- Кой, според Вас, е основният проблем в процеса на сближаване?
- Има такъв проблем. Той е един и е общ за двете страни. Това са предразсъдъците. За тези десетилетия се натрупаха толкова неистини, дезинформация и несправедливост, че е невъзможно да ги преодолеем изведнъж.Предразсъдъците се преодоляват по един единствен начин – чрез лично общуване, лице в лице. Сега няма да говоря за предразсъдъците на нашите задгранични братя, те са широко известни. По-добре да кажа за нашите – те съвсем не са малко.
“Да отблъснете с гордост и чувство на превъзходство протегнатата ви днес ръка, да отхвърлите надеждите на руските хора, които с притаен дъх и неразсъждаваща детска радост очакват събирането на семейството, - това ще бъде удар по Русия, удар стократно по-жесток, защото идва не от враг, а от брат. Това би обидило непоправимо милиони хора, които с най-искрено възхищение се отнасяха към подвига на Задграничната църква, но дори и не подозираха какво презрение, оказва се, изпитваха към тях техните руски братя зад граница.” Ето какво пише неотдавна в статията си “Кога ще настъпи истинският ден?” дълбоко уважаваната от мене Наталия Нарочницкая. Стереотипът за това, че в чужбина се отнасят високомерно и горделиво към “съветските” хора, може би не и без основание, дълбоко се е вкоренил в Русия. Подобна нагласа често доминираше във взаимоотношенията ни със Задграничната църква. Но, както се изясни, нищо не е еднозначно и праволинейно.
Ще ви разкажа един съвсем пресен случай. Последното заседание на съвместната комисия по диалога със Задграничната църква се състоя тази зима в Ню Йорк. Поканиха ме да служа в градчето Сиклиф, където дълги години се е подвизавал епископ Митрофан Зноско-Боровски - един изключително почитан в чужбина архиерей. След литургията, а това беше точно в деня на кончината на епископ Митрофан, в трапезарията на храма се събраха около триста енориаши, които ми задаваха множество въпроси. Разказвах им за църковния живот в Русия. И изведнъж някой много рязко и дори грубо се изказа за Църквата в Русия, за Московската патриаршия, за това, че не бива да имат с нея никакво общение и как за това са настоявали предишни йерарси на РПЦЗ. Не ми се наложи да отговарям, защото се изправи един възрастен господин, дългогодишен енориаш на храма – Пантелей Леонидович Жохов и разказа пред всички историята, на която сам е станал свидетел в началото на 60-те. При епископ Митрофан, тогава все още свещеник, пристигнал от Полша родният му брат, също свещеник, отец Алексей, наскоро излязъл от затвора след излежаване на дълга присъда заради вярата му. Отец Алексей бил свещеник от Полската православна църква, която била духовно и евхаристийно свързана с Московската патриаршия и нямала никакви контакти със Задграничната църква. И ето, че владика Митрофан поканил своя брат-изповедник на вярата да отслужат заедно акатист на Божията майка. Същата вечер някой съобщил на всесилния тогава протопрезвитер Георгий Граббе, секретар на Синода на РПЦЗ, за извършеното “престъпление”. Граббе веднага се обадил на епископ Митрофан и с рязък тон му потърсил сметка. А не след дълго владика Митрофан получил и писмено порицание от предстоятеля на Задграничната църква митрополит Анастасий и бил извикан да даде обяснение в синода.
“Защо така силно ме ударихте?” – огорчен попитал отец Митрофан първойерарха. Митрополит Анастасий не разбрал думите му, а като видял писменото порицание, силно се изненадал. Оказало се, че протопрезвитер Георгий Граббе успял да му даде за подпис писмото заедно с много други книжа, така че митрополитът го подписал без да вниква в съдържанието. Когато това се изяснило, епископ Митрофан се разплакал. А митрополит Анастасий го прегърнал и му казал: “Служете с него, когато и както намерите за добре: и акатисти, и литургии. И не обръщайте внимание на никакви приказки.” След това помълчал и добавил: “Когато рухне безбожната власт в Русия, дай, Боже, да ни разрешат да служим там, на някое селско гробище”. Това са думи на митрополит Анастасий, непримирим йерарх на Задграничната църква и едва ли не поддръжник на враговете на Русия, за какъвто го възприемат у нас. Ето какво е носил в душата си.
- Какви са основните вараинти на развитие след събора?
- Вариант първи, очакван от цяла православна Русия. Това е единна поместна Руска православна църква. При това Задграничната църква запазва статута си на пълно самоуправление и широка автономия. Епископите на Задграничната църква ще влязат в събора на всички руски епископи. По такъв начин Задграничната църква ще бъде призната от всички поместни църкви на Вселенското православие, което е от изключително значение. Тогава най-сетне ще се сбъднат очакванията на отците-основатели на РПЦЗ, които са казвали, че “Руската православна църква зад граница е неразривна част от поместната Руска православна църква, временно самоуправляваща се на съборни начала до падането в Русия на безбожния режим”. При това положение ние ще можем да се причастяваме заедно от една чаша с тялото и кръвта Христови.
- В някои медии на Задграничната църква се чуват гласове, че ще има само евхаристийно общение, но без встъпване в канонично общение.
- Това е пълен абсурд. Ако не бъде приет томос за каноничното общение, то не може да има нито канонично, нито евхаристийно общение.
Има и втори вариант, който за съжаление също не е изключен – ако надделее духът на разделението, противящ се на Христовата истина. Какво пък, това ще бъде избор на Задграничната църква. Знам обаче следното – в Русия никой няма да разбере подобен избор. Както преди време ми каза с тъга един възрастен, искрено обичащ Задграничната църква свещеник: възможно е Задграничната църква с това си решение да не престане да съществува, но за Русия тя ще прекрати съществуването си.
Но все пак ще се молим и ще се надяваме да се сбъднат две пророчества на светителя на Руската задгранична църква – архиепископ Йоан Шанхайски: “когато най-после Русия се освободи от безбожната власт, тогава ще има ликуване и възстановяване на Руската църква”. “Ние се молим на Господ, – пише той, - да ускори настъпването на този жадуван и очакван час, когато първосветителят на цяла Русия ще се възкачи на патриаршеския си трон в първопрестолния Успенски събор и ще събере около себе си всички руски архипастири, дошли от цяла Русия и от чужди земи”.
