Свещ. Георгий Еделщайн споделя в едно скорошно интервю, че е потърсил църковното служение по време на съветската епоха, отчасти защото е вярвал, че Църквата е единственото пространство в СССР, където човек може да се чувства свободен от натиска на държавната идеология. „Сега разбирам, че съм грешал“, добавя той.
Всъщност грешката е разбираема. Колкото и да се опитват тогавашните църковни йерарси да се „борят за мир“, колкото и да подкрепят „линията на партията и народа“, Църквата все пак е оставала чужда и преследвана. А християните по онова време са имали само една цел – да създадат остров на духовна свобода поне на тази малка територия. Като противовес на съветската идеология често е заставало това, което тя заменя: монархизмът, имперската църква и дореволюционното православие, така успешно митологизирано от Иван Шмельов и Евгений Поселянин.
Тогава малцина са знаели горчивите редове от спомените на Сергей Фудел за духовния упадък на Православната църква и обществото в навечерието на революцията, за монасите от Толганския манастир, които са излизали да пушат по време на литургия, за другите хора, които „в мнозинството пребивавали в поразително спокойствие в състояние на сито благополучие“, за взаимната омраза и угасващата любов, за сълзите от самота и ужаса от църковната действителност, с които са били препълнени писмата на св. Игнатий Брянчанинов.