Аз не си тръгнах. Изобщо не се смятам за по-добър от тези мои приятели, които го направиха. Нито пък мисля, че обичам страната си повече от тях. Дори имах достатъчно (справедливи) поводи не просто да взема самолета, но и преди това да изтръскам праха от обувките си... Да хвърля камък зад гърба си. Но останах... Може би защото съм сантиментален и неприспособим... Може би защото съм горделив и не ми се иска да позволя на никого без бой да ме изгони от собствения ми дом. Както и да е. Във всеки случай една от причините е, че вярвах, че нещо тук ще се промени... С всеки ден, с всеки нов вестник, с всеки сутрешен блок по телевизията тази моя надежда намалява. Тя е дотолкова атакувана, че понякога ми се струва, че съм останал, за да умра красиво вкъщи, вместо да живея някъде далеч.
Някои казват, че комунизмът си бил отишъл. Децата дори не знаят кой беше Тодор Живков. Но това е само привидно. Сигурно си е отишъл административно... или организационно... или икономически. Но нито едно от тия неща не беше страшно само по себе си. Страшен беше духът му, който обезличава човека, отнемайки му всичко, което го приближава до неговия Творец. Този дух остана... заедно с всички нас, които не заминахме. Може би ние точно затова сме тук, за да се борим с него. Останаха и голяма част от носителите на този дух... все същата стара "художествено-творческа и академична интелигенция". Жреците на българското обездушаване, специалистите по всяка една тема... Те винаги са тук. Дебнат зад камерите, надничат иззад всяка отворена интернет-страница - стоящи на пост ехидни „мъдреци“, които пазят да не би до някого да достигне дума за Христос.