На всяка служба дяконът произнася ектения с молитва за мирен живот. До неотдавна изглеждаше очевидно, че с този традиционен призив към молитва за мир са съгласни всички членове на Църквата. Но тези дни официалният говорител на Патриаршията разкри за какво всъщност тайно се моли нашият Патриарх: за скорошно начало на войната.

Прот. Всеволод Чаплин: „Ако обществото живее в условия на относителен мир, спокойствие, задоволеност няколко десетилетия – две, три, – то може да оцелее в условията на секуларизма. Дълъг мир няма. Мирът сега, слава Богу, също няма да бъде дълъг. Защо казвам „слава Богу“? Общество, в което има твърде много задоволен, спокоен, безпроблемен и комфортен живот, е изоставено от Бога. Такова общество не живее дълго. Сам Бог се намесва в историята и изпраща страдания, които в този случай ще бъдат полезни, ще позволят да се опомнят тези, които са свикнали да живеят тихо, спокойно и комфортно. Ще се наложи да поживеят различно“.

Аз не си тръгнах. Изобщо не се смятам за по-добър от тези мои приятели, които го направиха. Нито пък мисля, че обичам страната си повече от тях. Дори имах достатъчно (справедливи) поводи не просто да взема самолета, но и преди това да изтръскам праха от обувките си... Да хвърля камък зад гърба си. Но останах... Може би защото съм сантиментален и неприспособим... Може би защото съм горделив и не ми се иска да позволя на никого без бой да ме изгони от собствения ми дом. Както и да е. Във всеки случай една от причините е, че вярвах, че нещо тук ще се промени... С всеки ден, с всеки нов вестник, с всеки сутрешен блок по телевизията тази моя надежда намалява. Тя е дотолкова атакувана, че понякога ми се струва, че съм останал, за да умра красиво вкъщи, вместо да живея някъде далеч.

Някои казват, че комунизмът си бил отишъл. Децата дори не знаят кой беше Тодор Живков. Но това е само привидно. Сигурно си е отишъл административно... или организационно... или икономически. Но нито едно от тия неща не беше страшно само по себе си. Страшен беше духът му, който обезличава човека, отнемайки му всичко, което го приближава до неговия Творец. Този дух остана... заедно с всички нас, които не заминахме. Може би ние точно затова сме тук, за да се борим с него. Останаха и голяма част от носителите на този дух... все същата стара "художествено-творческа и академична интелигенция". Жреците на българското обездушаване, специалистите по всяка една тема... Те винаги са тук. Дебнат зад камерите, надничат иззад всяка отворена интернет-страница - стоящи на пост ехидни „мъдреци“, които пазят да не би до някого да достигне дума за Христос.

„Путин за Крим: Русия ще стигне до края, защитавайки своите интереси”.

По времето на моето детство бабите бяха готови да простят на властите всичко, „само да няма война”. Днес част от самоубийствено настроеното население също е готово да прости на Путин всичко – само да организира война. Не умеят да живеят и затова мечтаят поне да поубиват.

Когато лидерът на една икономически слаба, но ядрена страна казва, че „ще стигне до края”, това означава, че той е готов да отиде до ядрения край на човечеството. Какъв добър чичко.

И публиката, възхитена от тази бруталност, малко се вълнува от факта, че през ядрената зима няма да има кой да отиде да почива в Крим. И че малкото оцелели след такъв „край” едва ли ще намерят пътя към мястото, което някога се е наричало Севастопол. И за какво ще им е?

Оксфорд. Първата седмица на Великия пост. Митрополит Калистос (Уеър) служи повечерието, само с епитрахил (не слага омофор). Молитвите му са за всички човеци, за прошка на греховете и за мир на света. Моли за прошка и всички присъстващи. След повечерието хората го чакат за изповед. Всички го наричат отец Калистос, той е баща на свещениците и миряните.

Този човек е просветил наново Великобритания, заедно с митрополит Антоний (Блум) и старецът Софроний. Превел е всички богослужебни книги, Триода и Добротолюбието на английски.

Що се отнася до настроението в малкото му стадо, бих могъл да кажа, че напълно липсва благолепието на Византия, а се усещат мирът и ясното небе на пустинята.

Не посмях да сложа за заглавие на този текст думата „проповед”, защото по същество това са просто някои нахвърляни мисли, които се надявам да бъдат от полза за някого. Ако ли пък не са, то поне са повод да проявите снизхождение към мен и опита ми да кажа нещо за поука.

Докато размислях за това как е редно да се подготвим за настъпващия пост, внезапно се сетих за нещо интересно, на което преди много години ми обърна внимание един приятел. Беше в края на горещ летен ден. Седяхме пред едно капанче в Морската градина в Бургас. Наоколо обичайната обстановка: пластмасови столчета и маси, разхождащи се хора, глъч, викове, весели лица... Пийвахме бира и водехме някакъв обикновен разговор, който често затихваше, прогонен от хубавата музика, звучаща от колоните на заведението. А и на всички, които не живеят по крайбрежието, морето представя гледка, на която могат да се любуват дълго. Беше приятно да си част от целия този отпускарски шум... Така неусетно се изтърколи може би повече от час. По едно време моят приятел подхвърли:

- Усети ли, че преди малко нещо се случи...

Нямах представа за какво говори. Всичко си изглеждаше нормално и както преди...