На Великден ми попречиха да кажа на украинците, че тяхната болка е наша болка, а на руснаците, че тяхната скръб и техният срам са моя скръб и мой срам. Днес след Литургията имах среща с младо семейство – граждани на Украйна, избягали от окупирано селище близо до гр. Ирпен край Киев. Наложило им се да бягат заедно с децата си с вдигнати ръце. Къщата им е разграбена от мародери, а бизнесът им е отнет от партньори.
Всеки ден войната от различен ъгъл ни бомбардира със своите сводки, сервира ни какво ли не. Да избягаш не е възможно, дори когато не си съгласен със „скъпите коли“ на бежанците или негодуваш от факта, че „им се помага, когато в страната ни има толкова нуждаещи се“. Пак си въвлечен, ако не пряко в самата война, то в това, което тя е донесла на нашата земя.
Война е.
Страшна е. Разделя, убива, руши, граби, лъже, пропагандира, манипулира, обезсилва, ранява. Умножава греха и добродетелите.