На 9 декември в Киево-Печерската лавра се проведе празнична литургия по случай 32 години от хиротонията за епископ на Киевския митрополит Онуфрий (УПЦ). Николаевският митр. Питирим, който участва в службата, получи сърдечен пристъп, залитна и блъсна митр. Онуфрий, който в този момент е държал св. Дарове. Те са се разлели върху дрехите на предстоятеля на УПЦ, което е предизвиквало шок сред всички присъстващи. Масово в украинските и руски медии това събитие се тълкува символично, като знамение. „За вярващите това е много силен и сериозен знак. Всъщност главният московски свещеник в Украйна стоеше в кръвта на Господа, което е много символично“ – пишат украинските медии, критично настроени към УПЦ. Според църковния устав, разливането на св. Дарове е грях, за който извършилият го търпи епитимия. Предлагаме ви един от коментарите, свързани с този инцидент, който не претендира да го тълкува, но показва злоупотребата, която религиозните хора са склонни да вършат, когато искат да убедят опонентите си в своята правота.

Заповедта да обичаме враговете си и да се молим за тях е доста недвусмислена. Въпреки това, подобно на много други евангелски заповеди, тя ни оставя широко пространство за разбиране и прилагане. Христос не обяснява подробно кои са нашите врагове, как трябва да се молим за тях и в кои дела е приемливо да проявяваме любов към тях.

Това удивително уважение, което Бог изпитва към нашата свобода, често води хората до недоумение, тъй като не знаят как могат да се молят за някакъв кървав маниак. А още по-малко разбират кога и каква грижа трябва да се полагат за него.

Първото нещо, което прави впечатление, е, че заповедта е лична по своя характер – „за враговете си, … за онези, които те обиждат“. Това рязко стеснява кръга на хората, за които сме призовани да прощаваме и да се молим. Мога да простя на някого, който ме е наранил. Но аз просто нямам моралното право да му простя за злините, които е сторил на някой друг. Предполагам, че молитвата ми в този случай не може да отиде по-далеч от: „Господи! Помогни му да прозре злото, което е сторил“.

Един от най-болезнените въпроси в християнството е темата за прошката.

Някои се сблъскват с факта, че не могат да забравят злото, което насилникът е сторил.

Други посочват, че безкрайното „забравяне“ на злото води до също толкова безкрайното му повтаряне, тъй като „опростеният“ насилник престава да смята злото за зло.

Според мен проблемът се корени в това, че не всички разбират какво е прошката.

Тя съвсем не е същото като оправданието или извинението, т. е. изначално не е свързана с премахване на вината на човека. Оправдавайки някого, ние търсим обяснение за неговите непочтени действия, като го освобождаваме от вина.

Като прощаваме, ние признаваме, че човекът е виновен, но отказваме да съберем този дълг от него. В притчата за немилосърдния слуга (Мат. 18:23-35) Иисус сравнява прошката с опрощаването на дълг.

Анулирането на дълга обаче не означава продължаване на предишните отношения с длъжника. Връщането към тях е възможно само ако длъжникът искрено се разкайва и желае да възстанови щетите.

Авторът на този текст е беларуски православен публицист, богослов и сектовед, който живее със семейството си в Минск. Последователен критик на тоталитарните идеологии в религиозен и политически контекст. Заради тази статия, публикувана на 5 ноември в неговия блог, и антивоенните си възгледи той беше арестуван в началото на ноември и обвинен в „разпространение на фашистка символика“ и „разпалване на омраза към Русия“.

Скъпи православни братя и сестри в Христа, как бихте описали духовното състояние на човек, който се смята за особен Божи избраник в света на сатаната – единственият човек в града, на когото е поверено да пази християнския морал с всички средства? В същото време той блудства, пие и не ходи често на църква… Но пък си спомня, че е бил кръстен като дете и затова е бил избран…

В съда питат този самозван „Израил“: „Защо убихте съседите си?“. И той отговаря: „Как защо?! Аз съм на нашата улица по специален Божи избор, тъй като съм последната крепост на традиционните християнски ценности, която се противопоставя на сатанинската конспирация, подготвяща идването на антихриста! Съседката от долния етаж, например, е регистрирала профила си в ЛГБТ-сайт. Колко пъти съм я убеждавал, че това е мерзост пред Бога, но тя не ме слушаше. Така че сама си е виновна… Наложи се да стигна до крайност и я удуших… А пък съседите отсреща все по-често ходят в оная къща. А тя е пълна с богохулници и мразещи морала! Съседите явно бяха под тяхно влияние! Усетих, че искат да ме нападнат! Така че те сами си бяха виновни – трябваше превантивно да вляза у тях сутринта и да ги застрелям…“.

А ето, че в света има цяла страна, която мисли за себе си по този начин, съдейки по пропагандата ѝ!

„Твоето Рождество, Богородице Дево, донесе радост на цялата вселена“.

Тази сутрин, на славния празник Рождество на Пресвета Богородица, Майката на живота, един човек обяви смъртта на руските мъже, които ще бъдат мобилизирани и убити, и на украинските войници, които защитават страната си и ще бъдат убити от тях.

Нищо ново под слънцето.

„Можем да повторим“ – и те го повториха, опитвайки се да вземат надмощие с численост, обсипвайки врага с трупове на затворници и гастарбайтери (не дискредитира ли това честта и славата на руската армия?), а сега и с трупове на принудително мобилизирани.