1.

Докато четях за хората, загинали в грузинския курорт Шови, попаднах на историята на Георги Гогибашвили. Той е бил извън опасната зона, но се е втурнал да помага – и е загинал. Две деца са останали без баща.

Не знам подробности, но едва ли е успял да спаси някого: петметровият поток от кал и камъни не оставя никакъв шанс за падналите в него.

Този случай ми напомни за историята на Георги Великанов, олтарника на църквата на Всемилостивия Спасител в Москва, който преди години успя да избута на перона един пиян, упорит бездомник, лежащ на релсите, и сам загина под колелата на електрическия влак. 

В този ден той беше издържал всичките си изпити в хуманитарния университет „Св. Тихон“, очакваше скоро да бъде ръкоположен и бързаше при жена си да сподели своята радост.

Бездомникът открадна мобилния телефон от джоба на мъртвеца, а месец по-късно почина от пиянство. Говори се обаче, че преди смъртта си е ходил няколко пъти в храма (включително, за да върне откраднатото).

Тези действия на двамата Георгиевци са напълно необясними от гледна точка на човешката логика, но са удивителни по своята евангелска същност.

Човешката логика не намира смисъл в смъртта. Инстинктът за самосъхранение ни крещи, че няма нищо по-важно от запазването на живота. От гледна точка на здравия разум дори смъртта на Иисус изглежда нелогична: защо да се подлага на мъчения и мъчителна смърт, като има на разположение полкове ангели и силата да премества планини – да управлява вселената.

Разговаряхме с приятели за това, че „в Русия всички мълчат“. И, следователно, „всички подкрепят“.

Не знам как и какво може да се каже в условията на един диктаторски режим, когато за всяко изказване има член, определящ глоба или затвор (изглежда, че според последните „съдилища“ този срок е вече девет години). Аз самият нямам такъв опит.

Но мога да кажа, че почти всички мои украински приятели, които пристигнаха във Финландия през Русия, успяха да дойдат тук благодарение на руски доброволци.

Често дори не благодарение на роднините си, които се преместиха от Украйна в Русия и станаха доста пропутински настроени (на принципа „дойдохме в страната, затова се интегрираме“). А благодарение на обикновени местни момчета в Белгородска, Курска, Воронежка област, в Москва и Санкт Петербург. Които помагаха при пътуването, за нощувките, за посещаването на лекар, за пресичането на границата. В крайна сметка не всички можеха да напуснат Украйна със своите автомобили.

И съм сигурен, че тези хора не пишат в социалните мрежи за помощта си към бежанците. А ако все пак напишат нещо в мрежите, то изобщо не е за това.

Евангелието за десетте прокажени. Спомняте си, че десет прокажени бяха изцелени, но само един от тях реши да се върне при Христос и да отдаде слава на Бога, a той беше самарянин, т. е. с тази вяра, не с правилната, а с вяра с отклонения. Но се оказа, че това не е толкова важно за истинското чувство на благодарност към Бога. Нали? На друго място, отново на самарянка, Христос казва, че главното не е видимото правилно благочестие, а поклонението на Бога в Дух и Истина. И в притчата за ближния помощ на човека оказват не правилно почитащите Бога юдеи, сред тях свещеници и фарисеи, не тези, които „всичко спазват“, а отново този същият „неправилен“ самарянин.

А ето как мислим за тази притча, за десетте прокажени, ние, православните. Че този, който се е върнал, очевидно съм аз. Аз съм онзи истински поклонник, аз непременно бих се върнал, за да въздам Богу слава.

В тази притча обаче не съм аз, там не сме ние, православните, а там са тези, които ние, истинските, не смятаме за хора. Там са тези, за които сме сигурни, че са в една или друга ерес и разкол.

Един английски богослов казва: „Когато се окажеш в тъмнина, не забравяй какво си научил, когато си бил в светлината“. Мисля, че е трудно да се намерят думи, които да са по-подходящи за християнина в който и да е момент от живота му, и особено сега. Винаги сме изкушени да изпаднем в отчаяние. Защото обикновено най-реален ни се струва моментът, в който живеем сега. Миналото си е отишло и не може да бъде възстановено. Бъдещето е неясно и изпълнено с тревога. А настоящето най-често изглежда по-лошо от миналото, но всеки момент може да се измени в още по-лошо бъдеще. Какво може да ни даде подкрепа в този момент?

Спомням си за учениците на Христос. Дълго време животът, който водели, им се струвал несъмнено райски. Под крилото на Учителя те били защитени от всякакви неприятности и трудности. Правили планове, разпределяли местата около трона, който Месия щял да заеме. И това не било самозаблуда: те били видели чудесата, които Иисус вършил, получили обещанията за ключовете на Царството, властта да „връзват и развързват“ и „каквото и да поискате от Отца в Мое име…“.

Неотдавна много медии разпространиха снимка на монаси на Оптинската пустиня, които позират с бронежилетки и каски. Вероятно в този момент те са се чувствали като Осляба с Пересвет.

Ясно е, че Оптинската пустиня се е превърнала в туристическа марка. А и може ли да бъде другояче?

Монашеството е ценно с две неща: ярки духовни личности, около които се формират манастирите, и непрекъсната верига на наставничество, когато духовните традиции и практики се предават от опитни старци на новодошлите.

Нито едно от тези неща не съществува от дълго време. Преди сто и петдесет години Игнатий Брянчанинов отбелязва: „Писах ви за монашеството, че в Русия, както и навсякъде другаде, то е на доизживяване. То изживява своето последно време заедно с християнството. Аз не очаквам възстановяване. В днешното монашеско общество е изгубено правилното разбиране за деланието на ума“.