Един от най-болезнените въпроси в християнството е темата за прошката.
Някои се сблъскват с факта, че не могат да забравят злото, което насилникът е сторил.
Други посочват, че безкрайното „забравяне“ на злото води до също толкова безкрайното му повтаряне, тъй като „опростеният“ насилник престава да смята злото за зло.
Според мен проблемът се корени в това, че не всички разбират какво е прошката.
Тя съвсем не е същото като оправданието или извинението, т. е. изначално не е свързана с премахване на вината на човека. Оправдавайки някого, ние търсим обяснение за неговите непочтени действия, като го освобождаваме от вина.
Като прощаваме, ние признаваме, че човекът е виновен, но отказваме да съберем този дълг от него. В притчата за немилосърдния слуга (Мат. 18:23-35) Иисус сравнява прошката с опрощаването на дълг.
Анулирането на дълга обаче не означава продължаване на предишните отношения с длъжника. Връщането към тях е възможно само ако длъжникът искрено се разкайва и желае да възстанови щетите.